Алказаба е най-примитивната част от монументалния комплекс, построен върху останките на древна крепост Зириди.

Произходът на Насридската Алказаба датира от 1238 г., когато първият султан и основател на династията Насриди, Мохамед Ибн ал-Алхмар, решава да премести седалището на султаната от Албайсин на отсрещния хълм, Сабика.

Мястото, избрано от Ал-Ахмар, е идеално, тъй като Алказаба, разположена в западния край на хълма и с триъгълна форма, много подобна на носа на кораб, гарантира оптимална защита за това, което ще стане палатинският град Алхамбра, построен под нейна защита.

Алказаба, оборудвана с няколко стени и кули, е построена с ясно отбранително намерение. Всъщност това е бил център за наблюдение, поради местоположението си на двеста метра над град Гранада, като по този начин е гарантирал визуален контрол над цялата околна територия и е представлявал символ на власт.

Вътре се намира военният квартал, а с течение на времето Алказаба се утвърждава като малък, независим микроград за високопоставени войници, отговорни за отбраната и защитата на Алхамбра и нейните султани.

При влизане в цитаделата се озоваваме в нещо, което изглежда като лабиринт, въпреки че в действителност това е процес на архитектурна реставрация с помощта на анастилоза, която е позволила възстановяването на стария военен квартал, който е останал заровен до началото на ХХ век.

Елитната гвардия на султана и останалата част от военния контингент, отговорен за отбраната и сигурността на Алхамбра, са пребивавали в този квартал. Следователно, това е бил малък град в рамките на палатинския град Алхамбра, с всичко необходимо за ежедневието, като жилища, работилници, пекарна с фурна, складове, цистерна, хамам и др. По този начин военното и цивилното население е можело да се държи отделно.

В този квартал, благодарение на тази реставрация, можем да съзерцаваме типичното разположение на мюсюлманската къща: вход с ъглов вход, малък двор като централна ос на къщата, стаи, обграждащи двора, и тоалетна.

Освен това, в началото на ХХ век, под земята е открита тъмница. Лесно се разпознава отвън по модерното вито стълбище, което води до него. В тази тъмница са били държани затворници, които са могли да бъдат използвани за получаване на значителни облаги, независимо дали политически или икономически, или, с други думи, хора с висока разменна стойност.

Този подземен затвор е оформен като обърната фуния и има кръгъл план на етажа. Което направи невъзможно бягството на тези пленници. Всъщност затворниците са били вкарвани вътре с помощта на система от макари или въжета.

Барутната кула е служила като отбранително укрепление от южната страна на Вела кулата и оттам е започвал военният път, който е водил до Червените кули.

От 1957 г. насам именно в тази кула можем да открием някои стихове, гравирани върху камък, чието авторство съответства на мексиканеца Франсиско де Иказа:

„Дай милостиня, жено, няма нищо в живота,
като наказанието да си сляп в Гранада.“

Пространството, заемано от Градината на Адарвес, датира от шестнадесети век, когато е построена артилерийска платформа в процеса на адаптиране на Алказаба за артилерия.

Още през XVII век военната употреба губи своето значение и петият маркиз Мондехар, след като е назначен за пазач на Алхамбра през 1624 г., решава да превърне това пространство в градина, като запълва пространството между външната и вътрешната стена с пръст.

Съществува легенда, която твърди, че именно на това място са били открити скрити порцеланови вази, пълни със злато, вероятно скрити от последните мюсюлмани, обитавали района, и че част от намереното злато е било използвано от маркиза за финансиране на създаването на тази красива градина. Смята се, че може би една от тези вази е една от двадесетте големи златни глинени съда на Насридите, които са запазени в света. Две от тези вази можем да видим в Националния музей на испано-мюсюлманското изкуство, разположен на партера на двореца на Чарлз V.

Един от забележителните елементи на тази градина е наличието на фонтан с форма на литавра в централната част. Този фонтан е бил разположен на различни места, като най-забележителното и впечатляващо е било в Patio de los Leones, където е поставен през 1624 г. над фонтана на лъвовете, което е довело до последвали повреди. Чашата е стояла на това място до 1954 г., когато е била премахната и поставена тук.

При династията Насриди тази кула е била известна като Торе Майор, а от шестнадесети век е наричана и Торе дел Сол, защото слънцето се е отразявало в кулата по обяд, действайки като слънчев часовник. Но сегашното му име произлиза от думата велар, като се има предвид, че благодарение на височината си от двадесет и седем метра, той осигурява гледка от триста и шестдесет градуса, която би позволила да се види всяко движение.

Външният вид на Кулата се е променял с течение на времето. Първоначално е имала бойници на терасата си, които са били загубени поради няколко земетресения. Камбаната е добавена след превземането на Гранада от християните.

Това е било използвано, за да се предупреди населението за всяка възможна опасност, земетресение или пожар. Звукът на тази камбана е бил използван и за регулиране на графиците за напояване във Вега де Гранада.

В момента, според традицията, камбаната бие всеки 2 януари в чест на превземането на Гранада на 2 януари 1492 г.

Разположена в северната стена на Алказаба, Пуерта де лас Армас е била един от главните входове към Алхамбра.

По време на династията Насриди, гражданите прекосявали река Даро през моста Кади и се изкачвали по хълма по пътека, сега скрита от гората Сан Педро, докато стигнали до портата. Вътре в портата те трябваше да оставят оръжията си, преди да влязат в заграждението, откъдето идва и името „Порта на оръжията“.

От терасата на тази кула сега можем да се насладим на една от най-хубавите панорамни гледки към град Гранада.

Точно напред се намира квартал Албайсин, разпознаваем по белите си къщи и лабиринтните си улички. Този квартал е обявен за обект на световното културно наследство от ЮНЕСКО през 1994 г.

Именно в този квартал се намира една от най-известните гледни точки на Гранада: Мирадор де Сан Николас.

Вдясно от Албайсин се намира квартал Сакромонте.

Сакромонте е типичният стар цигански квартал на Гранада и родното място на фламенкото. Този квартал се характеризира и с наличието на жилища на троглодити: пещери.

В подножието на Албайсин и Алхамбра се намира Карера дел Даро, до бреговете на едноименната река.

Кулата на почитта е една от най-старите кули в Алказаба, с височина двадесет и шест метра. Има шест етажа, тераса и подземно подземие.

Поради височината на кулата, от нейната тераса е била установена комуникация със наблюдателните кули на кралството. Тази комуникация се е осъществявала чрез система от огледала през деня или чрез дим от огньове през нощта.

Смята се, че поради издаденото положение на кулата на хълма, това вероятно е било мястото, избрано за показване на знамената и червените знамена на династията Насриди.

Основата на тази кула е била подсилена от християните с така наречената Кубична кула.

След превземането на Гранада, католическите монарси планирали серия от реформи, за да пригодят Алказаба за артилерийски цели. Така, Кубичната кула се издига над кулата Тахона, която благодарение на цилиндричната си форма осигурява по-голяма защита срещу евентуални удари, в сравнение с квадратните кули Насрид.

Хенералифе, разположен на Серо дел Сол, е бил алмунията на султана, или с други думи, разкошна селска къща с овощни градини, където освен земеделие, са се отглеждали животни за двора на Насридите и се е практикувал лов. Смята се, че строителството му е започнало в края на тринадесети век от султан Мохамед II, син на основателя на династията Насриди.

Името Хенералифе произлиза от арабската дума „yannat-al-arif“, която означава градина или овощна градина на архитекта. Това е било много по-голямо пространство в периода на Насридите, с поне четири овощни градини, и се е простирало до място, известно днес като „равнината на яребицата“.

Тази селска къща, която везирът Ибн ал-Яяб наричал Кралски дом на щастието, била дворец: летен дворец на султана. Въпреки близостта си до Алхамбра, мястото е достатъчно уединено, за да му позволи да избяга и да се отпусне от напрежението на дворцовия и правителствения живот, както и да се наслади на по-приятни температури. Поради местоположението си на по-голяма надморска височина от палатинския град Алхамбра, температурата вътре спаднала.

Когато Гранада е превзета, Хенералифе става собственост на католическите монарси, които го поставят под закрилата на алкаид или командир. Филип II в крайна сметка отстъпил вечното кметство и владение на мястото на семейство Гранада Венегас (семейство от покръстени мориски). Държавата си възвърнала това място едва след съдебен спор, продължил близо 100 години и завършил с извънсъдебно споразумение през 1921 г.

Споразумение, чрез което Хенералифе ще стане обект на национално наследство и ще се управлява заедно с Алхамбра чрез Съвета на настоятелите, като по този начин се формира Съветът на настоятелите на Алхамбра и Хенералифе.

Откритият амфитеатър, на който се натъкнахме по пътя си към двореца Хенералифе, е построен през 1952 г. с намерението да бъде домакин, както всяко лято, на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

От 2002 г. насам се провежда и фестивал на фламенкото, посветен на най-известния поет на Гранада: Федерико Гарсия Лорка.

При династията Насриди пътят, който свързвал палатинския град и Хенералифе, започвал от Пуерта дел Арабал, оградена от така наречената Торе де лос Пикос, наречена така, защото бойниците ѝ завършват с тухлени пирамиди.

Това беше криволичещ, наклонен път, защитен от двете страни с високи стени за по-голяма сигурност, и водеше до входа на Патио дел Дескабалгамиенто.

Тези руини или основи са археологически останки от някогашната т. нар. Къща на приятелите. Името и употребата му са достигнали до нас благодарение на „Трактат за земеделието“ на Ибн Луюн от 14 век.

Следователно това е било жилище, предназначено за хора, приятели или роднини, които султанът е уважавал и е смятал за важно да има близо до себе си, но без да нарушава личното им пространство, така че е било изолирано жилище.

Тази алея „Олеандър“ е построена в средата на 19-ти век за посещението на кралица Елизабет II и за да се създаде по-монументален достъп до горната част на двореца.

Олеандърът е друго име, дадено на розовия лавър, който се появява под формата на орнаментален свод по тази разходка. В началото на разходката, отвъд Горните градини, се намира един от най-старите екземпляри на мавританската мирта, която е била почти изгубена и чийто генетичен отпечатък все още се изследва днес.

Това е едно от най-характерните растения на Алхамбра, отличаващо се с къдравите си листа, които са по-големи от тези на обикновената мирта.

Пасео де лас Аделфас се свързва с Пасео де лос Чипресес, който служи като връзка, водеща посетителите към Алхамбра.

Един от най-добре запазените и уникални елементи на Хенералифе е така нареченото Водно стълбище. Смята се, че по време на династията Насриди това стълбище – разделено на четири секции с три междинни платформи – е имало водни канали, които са текли през двата остъклени керамични парапета, захранвани от Кралския канал.

Този водопровод е стигал до малка молитвеница, за която не е останала археологическа информация. На негово място, от 1836 г., има романтична наблюдателна площадка, издигната от управителя на имението по това време.

Изкачването по това стълбище, оградено от лавров свод и ромона на вода, вероятно е създавало идеална среда за стимулиране на сетивата, навлизане в климат, благоприятстващ медитацията, и извършване на измиване преди молитва.

Смята се, че в земите около двореца е имало поне четири големи градини, организирани на различни нива или парати, ограничени от кирпичени стени. Имената на тези овощни градини, които са достигнали до нас, са: Гранде, Колорада, Мерсерия и Фуенте Пеня.

Тези овощни градини продължават, в по-голяма или по-малка степен, от 14-ти век насам, да се обработват, използвайки същите традиционни средновековни техники. Благодарение на това селскостопанско производство, дворът на Насридите е поддържал известна независимост от други външни доставчици на селскостопанска продукция, което му е позволявало да задоволява собствените си хранителни нужди.

Те са били използвани не само за отглеждане на зеленчуци, но и за овощни дървета и пасища за животни. Например, днес се отглеждат артишок, патладжан, боб, смокини, нарове и бадемови дървета.

Днес запазените овощни градини продължават да използват същите техники за селскостопанско производство, използвани през Средновековието, което придава на това пространство голяма антропологична стойност.

До тези градини се стига от Патио де ла Султана по стръмно стълбище от 19-ти век, наречено Лъвското стълбище, заради двете остъклени глинени фигури над портата.

Тези градини могат да се считат за пример за романтична градина. Те са разположени на колони и образуват най-високата част на Хенералифе, с невероятна гледка към целия монументален комплекс.

Присъствието на красиви магнолии се откроява.

Розовите градини датират от 30-те и 50-те години на миналия век, когато държавата придобива Хенералифе през 1921 г.

Тогава възникна необходимостта да се повиши стойността на изоставена зона и стратегически да се свърже с Алхамбра чрез постепенен и плавен преход.

Патио де ла Асекия, наричано още Патио де ла Риа през 19-ти век, днес има правоъгълна структура с два обърнати един към друг павилиона и еркер.

Името на двора идва от Кралския канал, който преминава през този дворец, около който на по-ниско ниво са разположени четири градини в ортогонални партери. От двете страни на напоителния ров са разположени фонтани, които оформят един от най-популярните образи на двореца. Тези фонтани обаче не са оригинални, тъй като нарушават спокойствието и мира, които султанът е търсел по време на моментите си на почивка и медитация.

Този дворец е претърпял множество трансформации, тъй като първоначално този двор е бил затворен за гледките, които откриваме днес през галерията от 18 арки в стил белведер. Единствената част, която би ви позволила да съзерцавате пейзажа, би била централната гледна точка. От тази оригинална гледна точка, седнал на пода и облегнат на перваза на прозореца, човек можеше да съзерцава панорамните гледки към палатинския град Алхамбра.

Като свидетелство за миналото му ще открием насридската декорация в гледната точка, където се откроява наслагването на мазилката на султан Исмаил I върху тази на Мохамед III. Това ясно показва, че всеки султан е имал различни вкусове и нужди и е адаптирал дворците съответно, оставяйки свой собствен отпечатък или следа.

Докато минаваме покрай гледната точка и ако погледнем към интрадоса на арките, ще открием и емблеми на католическите монарси, като например игото и стрелите, както и мотото „Танто Монта“.

Източната страна на двора е нова поради пожар, станал през 1958 г.

Преди да влезем в Patio de la Acequia, намираме Patio de la Guardia. Прост двор с галерии с портик, фонтан в центъра му, който също е украсен с горчиви портокалови дървета. Този двор сигурно е служил като контролна зона и преддверие преди достъп до летните покои на султана.

Това, което се откроява на това място, е, че след изкачване на стръмни стълби, откриваме вход, ограден от преграда, украсена с плочки в нюанси на синьо, зелено и черно на бял фон. Можем да видим и ключа на Насридите, макар и износен от течението на времето.

Докато се изкачваме по стъпалата и преминаваме през този вход, попадаме на завой, пейките на стражата и стръмно, тясно стълбище, което ни води към двореца.

Патио де ла Султана е едно от най-трансформираните пространства. Смята се, че мястото, което сега заема този двор – наричан още Кипарисов двор – е било зоната, предназначена за бившия хамам, баните Хенералифе.

През 16 век тя губи тази си функция и се превръща в градина. С течение на времето е построена северна галерия, заедно с U-образен басейн, фонтан в центъра му и тридесет и осем шумни струи.

Единствените запазени елементи от периода на Насридите са водопадът Асекия Реал, защитен зад ограда, и малък участък от канал, който насочва водата към Патио де ла Асекия.

Името „Кипарисов двор“ се дължи на мъртвото, стогодишно кипарисово дърво, от което днес е останал само стволът му. До нея е поставена керамична плака от Гранада, която ни разказва за легендата за Хинес Перес де Ита от 16-ти век, според която този кипарис е бил свидетел на любовните срещи на любимеца на последния султан, Боабдил, с благороден рицар от Абенсерахе.

Патио дел Дескабалгамиенто, известен още като Патио Поло, е първият двор, с който се сблъскваме при влизане в двореца Хенералифе.

Превозното средство, използвано от султана за достъп до Генералифе, е бил конят и затова той се е нуждаел от място, където да слезе от коня и да настани тези животни. Смята се, че този двор е бил предназначен за тази цел, тъй като е бил мястото за конюшните.

Имаше опорни пейки за качване и слизане от коня, а в страничните участъци имаше две конюшни, които функционираха като конюшни в долната част и сеновали в горната. Поилката с прясна вода за конете също не можеше да липсва.

Заслужава да се отбележи, че над горната част на вратата, водеща към следващия двор, се намира ключа от Алхамбра, символ на династията Насриди, представляващ поздрав и собственост.

Северният портик е най-добре запазен и е бил предназначен за покоите на султана.

Откриваме портик с пет арки, поддържани от колони и алхамии в краищата им. След този портик, за да стигнете до Кралската зала, се минава през тройна арка, в която са написани стихотворения, разказващи за битката при Ла Вега или Сиера Елвира през 1319 г., което ни дава информация за датировката на мястото.

Отстрани на тази тройна арка има и *така*, малки ниши, изкопани в стената, където е била поставяна вода.

Кралската зала, разположена в квадратна кула, украсена с гипсова мазилка, е била мястото, където султанът – въпреки че е бил дворец за отдих – е приемал спешни аудиенции. Според записаните там стихове, тези аудиенции е трябвало да бъдат кратки и директни, за да не се наруши прекомерно почивката на емира.

Дворците Насриди представляват най-емблематичната и поразителна част от монументалния комплекс. Те са построени през 14-ти век, време, което може да се счита за едно от най-великите времена за династията Насриди.

Тези дворци са били зоната, запазена за султана и неговите близки роднини, където се е провеждал семейният живот, но също така и официалният и административен живот на кралството.

Дворците са: Мешуар, Комарес и Лъвският дворец.

Всеки от тези дворци е построен независимо, по различно време и със свои собствени отличителни функции. След превземането на Гранада дворците са обединени и от този момент нататък те стават известни като Кралската къща, а по-късно като Старата кралска къща, когато Чарлз V решава да построи свой собствен дворец.

Мешуарът е най-старата част от дворците на Насридите, но е и пространството, което е претърпяло най-големи трансформации с течение на времето. Името му произлиза от арабската дума *Maswar*, която се отнася до мястото, където се е събирала *Sura* или Министерският съвет на султана, разкривайки по този начин една от функциите му. Това е било и преддверието, където султанът е раздавал правосъдие.

Строежът на Мешуара се приписва на султан Исмаил I (1314–1325) и е бил модифициран от неговия внук Мохамед V. Християните обаче са тези, които най-много са преобразили това пространство, като са го превърнали в параклис.

В периода на Насридите това пространство е било много по-малко и е било организирано около четирите централни колони, където все още може да се види характерният за Насридите кубичен капител, боядисан в кобалтово синьо. Тези колони са били поддържани от фенер, който е осигурявал зенитна светлина, но е бил премахнат през 16 век, за да се създадат горни стаи и странични прозорци.

За да се превърне пространството в параклис, подът е бил понижен и отзад е добавено малко правоъгълно пространство, сега отделено от дървена балюстрада, която показва къде се е намирал горният хор.

Керамичният перваз с декорация във формата на звезди е донесен от другаде. Сред звездите му можете да видите последователно: герба на Насридското кралство, този на кардинал Мендоса, двуглавия орел на австрийците, мотото „Няма победител освен Бог“ и Херкулесовите стълбове от императорския щит.

Над пиедестала, гипсов епиграфски фриз повтаря: „Царството е Божие. Силата е Божия. Славата е Божия.“ Тези надписи заместват християнските еякулации: "Christus regnat. Christus vincit. Christus imperat."

Сегашният вход към Мексуар е отворен в днешно време, като е променено местоположението на един от Херкуловите стълбове с мотото „Plus Ultra“, който е преместен на източната стена. Гипсовата корона над вратата остава на оригиналното си място.

В задната част на стаята врата води към Ораторията, до която първоначално се е стигало през галерията Мачука.

Това пространство е едно от най-повредените в Алхамбра поради експлозията на барутен склад през 1590 г. Реставрирано е през 1917 г.

По време на реставрацията нивото на пода беше понижено, за да се предотвратят инциденти и да се улеснят посещенията. Като свидетел на оригиналното ниво, под прозорците е останала непрекъсната пейка.

Тази впечатляваща фасада, обширно реставрирана между 19-ти и 20-ти век, е построена от Мохамед V в чест на превземането на Алхесирас през 1369 г., което му дава власт над Гибралтарския проток.

В този двор султанът приемал поданици, на които била предоставена специална аудиенция. Беше поставен в централната част на фасадата, върху джамуга между двете врати и под голямата стреха, шедьовър на насридското дърводелство, който го увенчаваше.

Фасадата има голямо алегорично натоварване. В него участниците можеха да прочетат:

„Моята позиция е тази на корона, а портата ми е разклонение: Западът вярва, че в мен е Изтокът.“
Ал-Гани би-Ллах ми е поверил да отворя вратата към победата, която се обявява.
Ами, чакам го да се появи, когато хоризонтът се разкрие сутринта.
Нека Бог направи делото му толкова красиво, колкото са характерът и фигурата му!

Вратата отдясно е служела за достъп до частните помещения и сервизната зона, докато вратата отляво, през извит коридор с пейки за стражата, е осигурявала достъп до двореца Комарес, по-специално до вътрешния двор на Араянес.

Поданиците, получили аудиенция, чакали пред фасадата, отделени от султана от кралската гвардия, в стаята, известна сега като Златната стая.

Името *Златният квартал* произлиза от периода на католическите монарси, когато кесонираният таван на Насридите е пребоядисан със златни мотиви и са включени емблемите на монарсите.

В центъра на двора се намира нисък мраморен фонтан с галони, реплика на фонтана Линдараджа, съхраняван в музея Алхамбра. От едната страна на купчината решетка води към тъмен подземен коридор, използван от пазач.

Една от характеристиките на испано-мюсюлманската къща е достъпът до жилището през извит коридор, който води до открит двор, център на живота и организацията на дома, оборудван с воден елемент и растителност. Същата концепция се среща и в Patio de los Arrayanes, но в по-голям мащаб, с размери 36 метра дължина и 23 метра ширина.

Патио де лос Араянес е центърът на двореца Комарес, където се е осъществявала политическата и дипломатическата дейност на Насридското кралство. Това е правоъгълно вътрешно дворче с впечатляващи размери, чиято централна ос е голям басейн. В него неподвижната вода действа като огледало, което придава дълбочина и вертикалност на пространството, създавайки по този начин дворец върху водата.

В двата края на басейна, дюзи нежно вкарват вода, за да не нарушат огледалния ефект или тишината на мястото.

Отстрани на басейна са разположени две лехи с мирта, които дават името на сегашното място: Patio de los Arrayanes. В миналото е бил известен още като Патио де ла Алберка.

Наличието на вода и растителност не е само отговор на орнаментални или естетически критерии, но и на намерението за създаване на приятни пространства, особено през лятото. Водата освежава околната среда, докато растителността задържа влагата и осигурява аромат.

По по-дългите страни на двора има четири самостоятелни жилища. От северната страна се издига кулата Комарес, в която се помещава Тронната зала или Залата на посланиците.

От южната страна фасадата действа като trompe l'oeil, тъй като сградата, която е съществувала зад нея, е била разрушена, за да свърже двореца на Чарлз V със Стария кралски дом.

Преди да влезем в дворците на Насридите, ако погледнем наляво, ще открием два двора.

Първият е Patio de la Mezquita, кръстен на малката джамия, разположена в един от ъглите му. Въпреки това, от 20-ти век е известно и като Медресето на принцовете, тъй като структурата му е сходна с медресето в Гранада.

По-нататък се намира Патио де Мачука, кръстен на архитекта Педро Мачука, който е отговарял за надзора на строителството на двореца на Чарлз V през 16 век и е живял там.

Този двор е лесно разпознаваем по басейна с лобовидни ръбове в центъра му, както и по сводестите кипариси, които възстановяват архитектурното усещане на пространството по неинвазивен начин.

Лодъчната зала е преддверието на Тронната зала или Залата на посланиците.

Върху стълбовете на арката, която води към тази стая, откриваме ниши, издълбани в мрамор и украсени с цветни плочки. Това е един от най-характерните орнаментални и функционални елементи на дворците на Насридите: *такас*.

*Таките* са малки ниши, изкопани в стените, винаги разположени по двойки и обърнати една към друга. Те са били използвани за държане на кани с прясна вода за пиене или ароматизирана вода за миене на ръце.

Сегашният таван на залата е репродукция на оригинала, изгубен при пожар през 1890 г.

Името на тази стая произлиза от фонетична промяна на арабската дума *baraka*, която означава „благословия“ и която се повтаря многократно по стените на стаята. Това не произлиза, както е общоприето, от формата на обърнатия покрив на лодката.

Именно на това място новите султани са искали благословията на своя бог, преди да бъдат коронясани като такива в тронната зала.

Преди да влезем в Тронната зала, откриваме два странични входа: отдясно, малка молитвеница с михраб; и отляво, вратата за достъп до вътрешността на кулата Комарес.

Залата на посланиците, наричана още Тронната зала или Залата на Комарес, е мястото на султанския трон и следователно центърът на властта на династията Насриди. Може би поради тази причина се намира в рамките на Торе де Комарес, най-голямата кула в монументалния комплекс, висока 45 метра. Етимологията му идва от арабската дума *arsh*, която означава шатра, павилион или трон.

Стаята е оформена като идеален куб, а стените ѝ са покрити с богата декорация чак до тавана. Отстрани има девет еднакви ниши, групирани в групи от по три с прозорци. Тази срещу входа е с по-сложна декорация, тъй като е била мястото, заемано от султана, осветена отзад, което е благоприятствало ефекта на ослепяване и изненада.

В миналото прозорците са били покрити с витражи с геометрични форми, наречени *кумарии*. Те са били загубени поради ударната вълна от барутен склад, който е експлодирал през 1590 г. в Карера дел Даро.

Декоративното богатство на хола е изключително. Започва се отдолу с геометрично оформени плочки, които създават визуален ефект, подобен на този на калейдоскоп. Продължава по стените с лепенки, които приличат на висящи гоблени, украсени с растителни мотиви, цветя, миди, звезди и изобилна епиграфика.

Съвременната писменост е от два вида: курсив, най-разпространеният и лесно разпознаваем; и куфически, културна писменост с праволинейни и ъгловати форми.

Сред всички надписи най-забележителният е този, който се появява под тавана, върху горната ивица на стената: сура 67 от Корана, наречена *Царството* или *на Господството*, която се простира по протежение на четирите стени. Тази сура била рецитирана от новите султани, за да провъзгласят, че властта им идва директно от Бог.

Образът на божествената сила е представен и на тавана, съставен от 8017 различни части, които чрез колела от звезди илюстрират ислямската есхатология: седемте небеса и осмото, рая, Трона на Аллах, представен от централния купол на мукарните.

За да влезете в Християнската кралска къща, трябва да използвате една от вратите, отворени в лявата ниша на Залата на двете сестри.

Карл V, внук на католическите монарси, посещава Алхамбра през юни 1526 г., след като се жени за Изабела Португалска в Севиля. След пристигането си в Гранада, двойката се установява в самата Алхамбра и нарежда построяването на нови помещения, днес известни като Императорските покои.

Тези пространства напълно се разминават с архитектурата и естетиката на Насридите. Въпреки това, тъй като е построен върху градински площи между двореца Комарес и Двореца на лъвовете, е възможно да се види горната част на Кралския хамам или Комарес хамам през някои малки прозорци, разположени отляво на коридора. Няколко метра по-нататък, други отвори позволяват гледка към Залата на леглата и Галерията на музикантите.

Кралските бани са били не само място за хигиена, но и идеално място за развиване на политически и дипломатически отношения по спокоен и приятелски начин, съпроводено от музика, която да оживи събитието. Това пространство е отворено за обществеността само при специални поводи.

През този коридор се влиза в Императорския кабинет, който се откроява със своята ренесансова камина с императорския герб и дървен кесониран таван, проектиран от Педро Мачука, архитект на двореца на Карл V. На кесонирания таван можете да прочетете надписа „PLUS ULTRA“, мото, прието от императора, заедно с инициалите K и Y, съответстващи на Карл V и Изабела Португалска.

След като излезете от залата, отдясно се намират Императорските стаи, които в момента са затворени за обществеността и са достъпни само при специални поводи. Тези стаи са известни още като Стаите на Вашингтон Ървинг, тъй като именно там американският писател-романтик е отсядал по време на престоя си в Гранада. Вероятно именно на това място е написал известната си книга *Разкази за Алхамбра*. Над вратата може да се види паметна плоча.

В непосредствена близост до Patio de la Reja се намира Patio de Lindaraja, украсен с резбовани чемширови живи плетове, кипариси и горчиви портокалови дървета. Този двор дължи името си на гледната площадка Насрид, разположена от южната му страна, която носи същото име.

По време на периода на Насридите градината е имала съвсем различен вид от днешния, тъй като е била пространство, отворено към пейзажа.

С пристигането на Чарлз V градината е оградена, приемайки оформление, подобно на това на манастир, благодарение на галерия с портик. За построяването му са използвани колони от други части на Алхамбра.

В центъра на двора се извисява бароков фонтан, над който в началото на 17 век е поставен басейн от насридски мрамор. Фонтанът, който виждаме днес, е реплика; Оригиналът се съхранява в музея Алхамбра.

Патио де лос Леонес е сърцевината на този дворец. Това е правоъгълен двор, заобиколен от галерия с портик и сто двадесет и четири колони, всички различни една от друга, които свързват различните помещения на двореца. Има известна прилика с християнски манастир.

Това пространство се смята за едно от бижутата на ислямското изкуство, въпреки че нарушава обичайните модели на испано-мюсюлманската архитектура.

Символизмът на двореца се върти около концепцията за градина-рай. Четирите водни канала, които текат от центъра на двора, биха могли да представляват четирите реки на ислямския рай, придавайки на двора кръстообразна форма. Колоните напомнят за палмова гора, като райски оазиси.

В центъра се намира известният Фонтан на лъвовете. Дванадесетте лъва, макар и в подобна позиция – нащрек и с гръб към фонтана – имат различни черти. Те са издълбани от бял мрамор Macael, внимателно подбран, за да се възползва от естествените жилки на камъка и да подчертае неговите отличителни характеристики.

Съществуват различни теории за неговата символика. Някои смятат, че те представляват силата на династията Насриди или султан Мохамед V, дванадесетте знака на зодиака, дванадесетте часа от денонощието или дори хидравличен часовник. Други твърдят, че това е преосмисляне на Бронзовото море на Юдея, поддържано от дванадесет бика, тук заменени от дванадесет лъва.

Централната купа вероятно е била издълбана на място и съдържа поетични надписи, възхваляващи Мохамед V и хидравличната система, която захранва фонтана и регулира потока на вода, за да предотврати преливане.

„На пръв поглед водата и мраморът сякаш се сливат, без да знаем кое от двете се плъзга.“
Не виждаш ли как водата се разлива в купата, но чучурите ѝ веднага я скриват?

Той е влюбен, чиито клепачи преливат от сълзи,
сълзи, които тя крие от страх от доносник.

Не е ли всъщност като бял облак, който излива напоителните си канали върху лъвовете и прилича ли на ръката на халифа, който сутрин щедро обсипва бойните лъвове с благодат?

Фонтанът е претърпял различни трансформации през времето. През 17-ти век е добавен втори басейн, който е премахнат през 20-ти век и преместен в градината на Адарвес на Алказаба.

Християнската адаптация на двореца включва създаването на директен достъп до кулата Комарес чрез двуетажна открита галерия. Тази галерия предлага великолепни гледки към два от най-емблематичните квартали на Гранада: Албайсин и Сакромонте.

От галерията, гледайки надясно, можете да видите и съблекалнята на кралицата, която, подобно на други споменати по-горе зони, може да бъде посетена само по специални поводи или като пространство на месеца.

Гардеробната на кралицата се намира в кулата на Юсуф I, кула, издадена напред спрямо стената. Християнското му име идва от употребата, която му е дала Изабел Португалска, съпруга на Карл V, по време на престоя си в Алхамбра.

Вътре пространството е адаптирано към християнската естетика и помещава ценни ренесансови картини на Юлий Ахил и Александър Майнер, ученици на Рафаело Санцио, известен още като Рафаело от Урбино.

Слизайки от галерията, откриваме Патио де ла Реха. Името му идва от непрекъснатия балкон с ковани железни парапети, монтиран в средата на 17 век. Тези решетки служеха като отворен коридор, който свързваше и защитаваше съседните стаи.

Залата на двете сестри получава сегашното си име от наличието на две двойни плочи от мрамор Макаел, разположени в центъра на стаята.

Тази стая донякъде наподобява Залата на Абенсерахес: тя е разположена по-високо от двора и зад входа има две врати. Лявата врата водеше до тоалетната, а дясната - към горните стаи на къщата.

За разлика от двойната си стая, тази се отваря на север към Sala de los Ajimeces и малката наблюдателна площадка: Mirador de Lindaraja.

По време на династията Насриди, по времето на Мохамед V, тази стая е била известна като *кубба ал-кубра*, тоест главната кубба, най-важната в Двореца на лъвовете. Терминът *кубба* се отнася до квадратен план на пода, покрит с купол.

Куполът е изобразен като осемлъчева звезда, разгъваща се в триизмерна структура, съставена от 5416 мукарни, някои от които все още запазват следи от полихромия. Тези мукарни са разпределени в шестнадесет купола, разположени над шестнадесет прозореца с решетки, които осигуряват променяща се светлина в стаята в зависимост от времето на деня.

Преди да влезем в западната зала, известна още като Залата на Абенсерахес, откриваме дървени врати със забележителни резби, запазени от средновековието.

Името на тази стая е свързано с легенда, според която, поради слух за любовна връзка между рицар от рода Абенсерахе и любимеца на султана или поради предполагаеми заговори на това семейство за сваляне на монарха, султанът, изпълнен с гняв, свикал рицарите от рода Абенсерахе. В резултат на това тридесет и шест от тях загубиха живота си.

Тази история е записана през 16-ти век от писателя Хинес Перес де Ита в романа му за *Гражданските войни в Гранада*, където той разказва, че рицарите са били убити в тази стая.

Поради тази причина някои твърдят, че виждат в петната от ръжда по централния фонтан символична следа от реките от кръв на тези рицари.

Тази легенда е вдъхновила и испанския художник Мариано Фортуни, който я е запечатал в творбата си, озаглавена *Клането на Абенсерахес*.

При влизането през вратата открихме два входа: десният водеше към тоалетната, а левият – към някакви стълби, водещи към горните стаи.

Залата на Абенсерахес е частно и самостоятелно жилище на приземния етаж, структурирано около голяма *куба* (купол на арабски).

Гипсовият купол е богато украсен с мукарни, произхождащи от осемлъчева звезда в сложна триизмерна композиция. Мукарните са архитектурни елементи, базирани на висящи призми с вдлъбнати и изпъкнали форми, напомнящи сталактити.

Когато влезете в стаята, забелязвате спад на температурата. Това е така, защото единствените прозорци са разположени отгоре, което позволява на горещия въздух да излиза. Междувременно водата от централния фонтан охлажда въздуха, което прави помещението, със затворени врати, да функционира като своеобразна пещера с идеална температура за най-горещите летни дни.

Зад Залата на двете сестри, на север, се намира напречен кораб, покрит със свод тип мукарнас. Тази стая се нарича Залата на Аджимечес (прозорците с колони) заради вида прозорци, които сигурно са затваряли отворите, разположени от двете страни на централната арка, водеща към гледната точка Линдараджа.

Смята се, че белите стени на тази стая първоначално са били покрити с копринени тъкани.

Така наречената гледна точка Линдараджа дължи името си на арабския термин *Айн Дар Айса*, който означава „очите на Дома Айса“.

Въпреки малкия си размер, интериорът на наблюдателната площадка е забележително декориран. От една страна, тя се отличава с плочки с поредица от малки, преплетени звезди, което изискваше щателна работа от страна на занаятчиите. От друга страна, ако погледнете нагоре, можете да видите таван с цветно стъкло, вградено в дървена конструкция, наподобяващо капандура.

Този фенер е представителен пример за това как са изглеждали много от загражденията или прозорците с прегради на Палатинската Алхамбра. Когато слънчевата светлина освети стъклото, тя проектира цветни отражения, които осветяват декора, придавайки на пространството уникална и постоянно променяща се атмосфера през целия ден.

По време на периода на Насридите, когато дворът все още е бил отворен, човек е можел да седне на пода на наблюдателната площадка, да опира ръка на перваза на прозореца и да се наслади на невероятна гледка към квартал Албайзин. Тези възгледи са изгубени в началото на 16 век, когато са построени сградите, предназначени за резиденция на император Карл V.

Залата на кралете заема цялата източна страна на Patio de los Leones и въпреки че изглежда е интегрирана в двореца, се смята, че е имала своя собствена функция, вероятно от развлекателен или дворцов характер.

Това пространство се откроява с това, че е запазило един от малкото примери за фигуративна живопис на Насридите.

В трите спални, всяка с размери приблизително петнадесет квадратни метра, има три фалшиви свода, украсени с рисунки върху агнешка кожа. Тези кожи били закрепвани към дървената опора с помощта на малки бамбукови пирони, техника, която предотвратявала ръждясването на материала.

Името на стаята вероятно произлиза от интерпретацията на картината в централната ниша, която изобразява десет фигури, които биха могли да съответстват на първите десет султани на Алхамбра.

В страничните ниши можете да видите рицарски сцени на бой, лов, игри и любов. В тях присъствието на християнски и мюсюлмански фигури, споделящи едно и също пространство, е ясно разграничено от облеклото им.

Произходът на тези картини е бил обект на широки дискусии. Поради линейния им готически стил се смята, че вероятно са изработени от християнски художници, запознати с мюсюлманския свят. Възможно е тези произведения да са резултат от добрите отношения между Мохамед V, основател на този дворец, и християнския крал Педро I от Кастилия.

Стаята на тайните е квадратна стая, покрита със сферичен свод.

Нещо много особено и любопитно се случва в тази стая, което я прави една от любимите атракции за посетителите на Алхамбра, особено за най-малките.

Феноменът е, че ако един човек застане в единия ъгъл на стаята, а друг в противоположния ъгъл – и двамата с лице към стената и възможно най-близо до нея – единият от тях може да говори много тихо, а другият ще чуе съобщението перфектно, сякаш е точно до него.

Именно благодарение на тази акустична „игра“ стаята получава името си: **Стая на тайните**.

Дворецът, известен като Дворецът на лъвовете, е построен по време на второто управление на султан Мохамед V, което започва през 1362 г. и продължава до 1391 г. През този период започва строителството на Двореца на лъвовете, в съседство с Двореца Комарес, построен от баща му, султан Юсуф I.

Този нов дворец е бил наричан още *Дворецът Рияд*, тъй като се смята, че е построен върху старите градини Комарес. Терминът *Рияд* означава „градина“.

Смята се, че първоначалният достъп до двореца е бил през югоизточния ъгъл, от улица „Реал“, и през извит вход. В момента, поради християнските модификации след завоеванието, достъпът до Залата на Мукарните е директен от двореца Комарес.

Залата на Мукарнас носи името си от впечатляващия свод мукарнас, който първоначално я е покривал, но който почти напълно се е срутил в резултат на вибрациите, причинени от експлозията на барутен склад на Карера дел Даро през 1590 г.

Останки от този свод все още могат да се видят от едната страна. От противоположната страна има останки от по-късен християнски свод, в който се появяват буквите „FY“, традиционно свързвани с Фердинанд и Изабела, въпреки че всъщност съответстват на Филип V и Изабела Фарнезе, посетили Алхамбра през 1729 г.

Смята се, че стаята може да е функционирала като вестибюл или чакалня за гости, присъстващи на празненствата, партитата и приемите на султана.

Голямото пространство, известно днес като Jardines del Partal, дължи името си на Palacio del Pórtico, кръстен на галерията си с портик.

Това е най-старият запазен дворец в монументалния комплекс, чието построяване се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век.

Този дворец донякъде прилича на двореца Комарес, въпреки че е по-стар: правоъгълен двор, централен басейн и отражение на портика във водата като огледало. Основната ѝ отличителна черта е наличието на странична кула, известна от 16-ти век като Дамската кула, въпреки че е наричана и Обсерваторията, тъй като Мохамед III е бил голям почитател на астрономията. Кулата има прозорци, обърнати към четирите посоки на света, което позволява зашеметяващи гледки.

Забележителен любопитство е, че този дворец е бил частна собственост до 12 март 1891 г., когато неговият собственик, Артур фон Гвинер, немски банкер и консул, отстъпва сградата и околната земя на испанската държава.

За съжаление, фон Гвинер демонтира дървения покрив на наблюдателната площадка и я премества в Берлин, където сега е изложена в музея в Пергамон като един от акцентите в колекцията му от ислямско изкуство.

В съседство с Парталския дворец, вляво от Дамската кула, се намират няколко къщи на Насридите. Една от тях е наречена „Къщата на картините“ заради откритието в началото на 20-ти век на темперни картини върху мазилка от 14-ти век. Тези изключително ценни картини са рядък пример за фигуративна стенопис на Насридите, изобразяващи придворни, ловни и празнични сцени.

Поради тяхната важност и от съображения за опазване, тези домове не са отворени за обществеността.

Вдясно от Парталския дворец, на крепостната стена, се намира Парталският ораторий, чието построяване се приписва на султан Юсуф I. Достъпът е чрез малко стълбище, тъй като е издигнато от нивото на земята.

Един от стълбовете на исляма е да се молим пет пъти на ден, обърнати към Мека. Ораторият е функционирал като палатински параклис, който е позволявал на обитателите на близкия дворец да изпълняват това религиозно задължение.

Въпреки малкия си размер (около дванадесет квадратни метра), ораториумът разполага с малък вестибюл и молитвена стая. Интериорът му се отличава с богата мазилка с растителни и геометрични мотиви, както и надписи от Корана.

Качвайки се по стълбите, точно пред входната врата, ще откриете михраба на югозападната стена, обърната към Мека. Има многоъгълен план на етажа, вусоарен свод във формата на подкова и е покрит с купол мукарнас.

От особено значение е епиграфският надпис, разположен върху импостите на михрабската арка, който приканва към молитва: „Елате и се молете и не бъдете сред небрежните.“

Към ораторията е прикрепена къщата на Атасио де Бракамонте, която е дадена през 1550 г. на бившия оръженосец на пазителя на Алхамбра, граф Тендила.

На най-високото плато в района на Партал се намират археологическите останки от двореца на Юсуф III. Този дворец е отстъпен през юни 1492 г. от католическите монарси на първия управител на Алхамбра, дон Иниго Лопес де Мендоса, втори граф на Тендила. Поради тази причина е известен още като двореца Тендила.

Причината този дворец да е в руини произлиза от разногласията, възникнали през 18 век между потомците на граф Тендила и Филип V Бурбонски. След смъртта на ерцхерцог Карл II Австрийски без наследници, семейство Тендила подкрепя ерцхерцог Карл Австрийски вместо Филип Бурбонски. След възкачването на Филип V на трона са предприети репресии: през 1718 г. им е отнето кметството на Алхамбра, а по-късно и на двореца, който е демонтиран, а материалите му са продадени.

Някои от тези материали се появяват отново през 20-ти век в частни колекции. Смята се, че така наречената „плочка на Фортуни“, съхранявана във Валенсийския институт „Дон Жуан“ в Мадрид, би могла да произхожда от този дворец.

От 1740 г. нататък мястото на двореца се превръща в зона с отдадени под наем зеленчукови градини.

През 1929 г. тази област е възстановена от испанската държава и е върната на собствеността на Алхамбра. Благодарение на работата на Леополдо Торес Балбас, архитект и реставратор на Алхамбра, това пространство е подобрено чрез създаването на археологическа градина.

Палатинската градска стена първоначално е имала повече от тридесет кули, от които днес са останали само двадесет. Първоначално тези кули са имали строго отбранителна функция, въпреки че с течение на времето някои са възприели и жилищна употреба.

На изхода на дворците Насриди, от района на Партал Алто, калдъръмена пътека води до Хенералифе. Този маршрут следва участъка от стената, където се намират едни от най-емблематичните кули на комплекса, оградени от градинска зона с красиви гледки към Албайсин и овощните градини на Хенералифе.

Една от най-забележителните кули е Кулата на върховете, построена от Мохамед II и по-късно реновирана от други султани. Лесно е разпознаваем по тухлените си пирамидални бойници, от които може да произлиза името му. Други автори обаче смятат, че името идва от конзолите, които стърчат от горните му ъгли и които са държали машикулите - защитни елементи, позволяващи противодействие на атаки отгоре.

Основната функция на кулата е била да защитава Арабалската порта, разположена в основата ѝ, която се е свързвала с Куеста дел Рей Чико, улеснявайки достъпа до квартал Албайсин и стария средновековен път, който е свързвал Алхамбра с Хенералифе.

В християнско време е построен външен бастион с конюшни, за да се засили защитата му, който е затворен от нов вход, известен като Желязната порта.

Въпреки че кулите обикновено се свързват изключително с военна функция, известно е, че Торе де лос Пикос е имала и жилищно предназначение, както се вижда от орнаментите, присъстващи във вътрешността ѝ.

Torre de la Cautiva е получила различни имена с течение на времето, като Torre de la Ladrona или Torre de la Sultana, въпреки че най-популярното най-накрая надделява: Torre de la Cautiva.

Това име не се основава на доказани исторически факти, а по-скоро е плод на романтична легенда, според която Изабел де Солис е била затворена в тази кула. По-късно тя приема исляма под името Зорайда и става любимата султанка на Мулей Хасен. Тази ситуация предизвика напрежение с Айша, бившата султанка и майка на Боабдил, тъй като Зораида – чието име означава „утринна звезда“ – измести позицията ѝ в двора.

Строежът на тази кула се приписва на султан Юсуф I, който е отговорен и за двореца Комарес. Това приписване се подкрепя от надписите в главната зала, дело на везира Ибн ал-Яяб, които възхваляват този султан.

В стиховете, изписани по стените, везирът многократно използва термина калахура, което оттогава се използва за обозначаване на укрепени дворци, какъвто е случаят с тази кула. Освен че служи за отбранителни цели, кулата помещава богато украсен, автентичен дворец вътре.

Що се отнася до орнаментацията, главната зала е с цокъл, облицован с керамични плочки и геометрични фигури в различни цветове. Сред тях се откроява лилавото, чието производство по онова време е било особено трудно и скъпо, така че е било запазено изключително за пространства с голямо значение.

Кулата на инфантите, подобно на Кулата на пленника, дължи името си на легенда.

Това е легендата за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, които са живели в тази кула, история, събрана от Вашингтон Ървинг в неговите известни „Разкази за Алхамбра“.

Строежът на този дворец-кула, или *калахура*, се приписва на султан Мохамед VII, който е управлявал между 1392 и 1408 г. Следователно, това е една от последните кули, построени от династията Насриди.

Това обстоятелство се отразява и във вътрешната украса, която показва признаци на известен упадък в сравнение с предишни периоди на по-голям художествен разкош.

В края на Пасео де лас Торес, в най-източната част на северната стена, се намират останките от цилиндрична кула: Торе дел Кабо де Карера.

Тази кула е била практически разрушена в резултат на експлозиите, извършени през 1812 г. от войските на Наполеон по време на отстъплението им от Алхамбра.

Смята се, че е построена или възстановена по заповед на католическите монарси през 1502 г., както е потвърдено от сега изгубен надпис.

Името му идва от местоположението му в края на улица „Кале Майор“ на Алхамбра, маркирайки границата или „кап де карера“ на въпросния път.

Дворецът на Чарлз V, със своите шестдесет и три метра ширина и седемнадесет метра височина, следва пропорциите на класическата архитектура, поради което е разделен хоризонтално на две нива с ясно разграничена архитектура и декорация.

За украса на фасадите му са използвани три вида камък: сив, компактен варовик от Сиера Елвира, бял мрамор от Макаел и зелен серпентин от Баранко де Сан Хуан.

Външната украса възвеличава образа на император Карл V, подчертавайки неговите добродетели чрез митологични и исторически препратки.

Най-забележителните фасади са тези от южната и западната страна, и двете проектирани като триумфални арки. Главният портал е разположен от западната страна, където главната врата е увенчана с крилати победи. От двете страни има две малки врати, над които са разположени медальони с фигури на войници на кон в бойна стойка.

Симетрично дублирани релефи са разположени върху пиедесталите на колоните. Централните релефи символизират Мира: те показват две жени, седнали върху могила от оръжия, носещи маслинови клонки и поддържащи Херкулесовите стълбове, световната сфера с императорската корона и мотото *PLUS ULTRA*, докато херувими горят бойната артилерия.

Страничните релефи изобразяват военни сцени, като например битката при Павия, където Карл V побеждава Франциск I от Франция.

На върха има балкони, оградени от медальони, изобразяващи два от дванадесетте подвизи на Херкулес: единият убива Немейския лъв, а другият е изправен пред критския бик. Гербът на Испания се появява в централния медальон.

В долната част на двореца се открояват рустикални каменни блокове, предназначени да предадат усещане за солидност. Над тях са разположени бронзови пръстени, държани от животински фигури като лъвове – символи на власт и защита – а в ъглите – двуглави орли, намекващи за имперската власт и хералдическата емблема на императора: двуглавият орел на Чарлз I Испански и V Германски.

Император Карл I от Испанията и V от Свещената Римска империя, внук на католическите монарси и син на Йоана I от Кастилия и Филип Красиви, посещава Гранада през лятото на 1526 г., след като се жени за Изабела от Португалия в Севиля, за да прекара медения си месец.

При пристигането си императорът бил пленен от очарованието на града и Алхамбра и решил да построи нов дворец в палатинския град. Този дворец ще бъде известен като Новата кралска къща, за разлика от дворците на Насридите, които оттогава са известни като Старата кралска къща.

Творбите са поръчани на толедския архитект и художник Педро Мачука, за когото се твърди, че е бил ученик на Микеланджело, което би обяснило задълбочените му познания за класическия Ренесанс.

Мачука проектира монументален дворец в ренесансов стил, с квадратен план и кръг, интегриран във вътрешността му, вдъхновен от паметниците на класическата античност.

Строителството започва през 1527 г. и е финансирано до голяма степен от данъците, които мориските трябва да плащат, за да продължат да живеят в Гранада и да запазят своите обичаи и ритуали.

През 1550 г. Педро Мачука умира, без да е завършил двореца. Синът му Луис продължил проекта, но след смъртта му работата спряла за известно време. Те са възобновени през 1572 г. по време на управлението на Филип II, поверени на Хуан де Ореа по препоръка на Хуан де Ерера, архитект на манастира Ел Ескориал. Въпреки това, поради липсата на ресурси, причинена от войната в Алпухаррас, не е постигнат значителен напредък.

Едва през 20-ти век строителството на двореца е завършено. Първо под ръководството на архитекта-реставратор Леополдо Торес Балбас, а накрая през 1958 г. от Франсиско Прието Морено.

Дворецът на Карл V е замислен като символ на всеобщ мир, отразяващ политическите стремежи на императора. Карл V обаче никога не е виждал лично двореца, който е наредил да бъде построен.

Музеят Алхамбра се намира на партера на двореца на Карл V и е разделен на седем зали, посветени на испано-мюсюлманската култура и изкуство.

В него се помещава най-добрата съществуваща колекция от насридско изкуство, съставена от произведения, открити при разкопки и реставрации, извършени в самата Алхамбра през годините.

Сред изложените произведения са мазилки, колони, дърводелски изделия, керамика от различни стилове – като например известната Ваза на газелите – копие на лампата от Голямата джамия в Алхамбра, както и надгробни плочи, монети и други предмети с голяма историческа стойност.

Тази колекция е идеалното допълнение към посещението на монументалния комплекс, тъй като предоставя по-добро разбиране за ежедневието и културата през периода на Насридите.

Входът в музея е безплатен, въпреки че е важно да се отбележи, че е затворен в понеделник.

Когато Педро Мачука проектира двореца на Чарлз V, той го прави, използвайки геометрични форми със силна ренесансова символика: квадратът, който представя земния свят, вътрешният кръг като символ на божественото и творението, а осмоъгълникът – запазен за параклиса – като съюз между двата свята.

При влизане в двореца се озоваваме във внушителен кръгъл двор с портик, издигнат спрямо екстериора. Този двор е заобиколен от две насложени галерии, и двете с тридесет и две колони. На приземния етаж колоните са от дорийско-тоскански ордер, а на горния етаж - от йонийски.

Колоните са били направени от пудингов камък или бадемов камък от град Ел Туро в Гранада. Този материал е избран, защото е по-икономичен от първоначално планирания в дизайна мрамор.

Долната галерия има пръстеновиден свод, който вероятно е бил предназначен да бъде украсен със стенописи. Горната галерия, от своя страна, има дървен кесониран таван.

Фризът, който обгражда двора, е с *бурокраниос*, изображения на волски черепи, декоративен мотив с корени в Древна Гърция и Рим, където са били използвани във фризове и гробници, свързани с ритуални жертвоприношения.

Двата етажа на двора са свързани с две стълбища: едното от северната страна, построено през 17-ти век, и другото също от северната страна, проектирано през 20-ти век от архитекта-консерватор на Алхамбра, Франсиско Прието Морено.

Въпреки че никога не е бил използван като кралска резиденция, дворецът в момента е дом на два важни музея: Музеят за изящни изкуства на горния етаж, с изключителна колекция от живопис и скулптура от Гранада от 15-ти до 20-ти век, и Музеят Алхамбра на партера, до който се стига през западното входно антре.

В допълнение към музейната си функция, централният двор се гордее с изключителна акустика, което го прави отлично място за концерти и театрални представления, особено по време на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

На улица „Реал“, на мястото, съседно на сегашната църква „Санта Мария де ла Алхамбра“, се намира банята „Джамия“.

Тази баня е построена по време на управлението на султан Мохамед III и е финансирана от джизие, данък, начисляван на християните за засаждане на земя по границата.

Използването на хамам Къпането е било от съществено значение в ежедневието на един ислямски град и Алхамбра не е била изключение. Поради близостта си до джамията, тази баня е изпълнявала ключова религиозна функция: позволявала е измиване или ритуали за пречистване преди молитва.

Функцията му обаче не е била изключително религиозна. Хамамът е служил и като място за лична хигиена и е бил важно място за социални срещи.

Употребата му се регулираше от графици, като мъжете я използваха сутрин, а жените следобед.

Вдъхновени от римските бани, мюсюлманските бани споделяли разположението на камерите си, въпреки че били по-малки и функционирали с пара, за разлика от римските бани, които били потапящи се вани.

Банята се състоеше от четири основни пространства: стая за почивка или съблекалня, студена или топла стая, гореща стая и котелно помещение, прикрепено към последната.

Използваната отоплителна система беше хипокауст, подземна отоплителна система, която загрява земята с помощта на горещ въздух, генериран от пещ и разпределен през камера под настилката.

Сегашният Парадор де Туризмо първоначално е бил манастирът Сан Франциско, построен през 1494 г. на мястото на стар дворец на Насридите, който според преданието е принадлежал на мюсюлмански принц.

След превземането на Гранада, католическите монарси отстъпват това пространство, за да основат първия францискански манастир в града, като по този начин изпълняват обещание, дадено на патриарха на Асизи години преди завладяването.

С течение на времето това място се превръща в първото гробище на католическите монарси. Месец и половина преди смъртта си в Медина дел Кампо през 1504 г., кралица Изабела оставя в завещанието си желанието си да бъде погребана в този манастир, облечена във францискански расо. През 1516 г. крал Фердинанд е погребан до него.

И двамата остават погребани там до 1521 г., когато техният внук, император Карл V, нарежда останките им да бъдат пренесени в Кралския параклис на Гранада, където сега почиват редом с Йоана I от Кастилия, Филип Красивия и принц Мигел де Пас.

Днес е възможно да посетите това първо гробище, като влезете в двора на Парадора. Под купол от мукарни са запазени оригиналните надгробни плочи и на двамата монарси.

От юни 1945 г. в тази сграда се помещава Parador de San Francisco, луксозен туристически хотел, собственост и управляван от испанската държава.

Думата „медина“, която на арабски означава „град“, се отнася до най-високата част на хълма Сабика в Алхамбра.

Тази медина е била дом на интензивна ежедневна дейност, тъй като е била районът, където са били концентрирани търговията и населението, които са направили живота възможен за двора на Насридите в палатинския град.

Там са се произвеждали текстил, керамика, хляб, стъкло и дори монети. В допълнение към жилищата за работници, имаше и важни обществени сгради като бани, джамии, сукове, цистерни, пещи, силози и работилници.

За правилното функциониране на този миниатюрен град, Алхамбра е имала собствена система за законодателство, администрация и събиране на данъци.

Днес са останали само няколко останки от тази оригинална медина на Насридите. Преобразяването на района от християнски заселници след завладяването и впоследствие експлозиите с барут, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им, допринесоха за неговото влошаване.

В средата на 20-ти век е предприета археологическа програма за рехабилитация и адаптация на тази област. В резултат на това е била оформена и озеленена пешеходна пътека по стара средновековна улица, която днес се свързва с Хенералифе.

В кралската медина, прикрепена към южната стена, се намират останките от така наречения Дворец на Абенсерахес, кастилизираното име на семейство Бану Сарай, благороднически род от северноафрикански произход, принадлежащ към двора на Насридите.

Останките, които могат да се видят днес, са резултат от разкопки, започнали през 30-те години на миналия век, тъй като преди това мястото е било сериозно повредено, до голяма степен поради експлозии, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им.

Благодарение на тези археологически разкопки е възможно да се потвърди значението на това семейство в двора на Насридите, не само поради размера на двореца, но и поради привилегированото му местоположение: в горната част на медината, точно на главната градска ос на Алхамбра.

Портата на правосъдието, известна на арабски като Баб ал-Шариа, е една от четирите външни порти на палатинския град Алхамбра. Като външен вход, той е изпълнявал важна отбранителна функция, както може да се види от двойно извитата му структура и стръмния склон на терена.

Построяването му, интегрирано в кула, прикрепена към южната стена, се приписва на султан Юсуф I през 1348 г.

Вратата има две заострени подковообразни арки. Между тях има открита площ, известна като бухедера, от която е било възможно да се защити входът, като се хвърлят материали от терасата в случай на нападение.

Освен стратегическата си стойност, тази порта има силно символично значение в ислямския контекст. Два декоративни елемента се открояват особено: ръката и ключът.

Ръката представлява петте стълба на исляма и символизира защита и гостоприемство. Ключът, от своя страна, е символ на вярата. Съвместното им присъствие може да се тълкува като алегория на духовната и земната сила.

Популярната легенда разказва, че ако един ден ръката и ключът се докоснат, това ще означава падането на Алхамбра... и с него края на света, тъй като би означавало загуба на нейния блясък.

Тези ислямски символи контрастират с друго християнско допълнение: готическа скулптура на Девата с младенеца, дело на Руберто Алеман, поставена в ниша над вътрешната арка по заповед на католическите монарси след превземането на Гранада.

Пуерта де лос Карос не съответства на оригинален отвор в стената на Насридите. Открита е между 1526 и 1536 г. с много специфична функционална цел: да осигури достъп на каруци, превозващи материали и колони за строежа на двореца на Чарлз V.

Днес тази врата все още служи за практична цел. Това е пешеходен достъп до комплекса без билети, позволяващ свободен достъп до двореца на Чарлз V и музеите, които се помещават в него.

Освен това, това е единствената порта, отворена за оторизирани превозни средства, включително гости на хотели, разположени в комплекса Алхамбра, таксита, специални служби, медицински персонал и превозни средства за поддръжка.

Палатинският град Алхамбра е бил обграден от обширна стена с четири главни порти за достъп отвън. За да осигурят защитата си, тези порти са имали характерно извито разположение, което е затруднявало напредването на потенциалните нападатели и е улеснявало засадите отвътре.

Портата на седемте етажа, разположена в южната стена, е един от тези входове. По времето на Насридите е бил известен като Биб ал-Гудур или „Puerta de los Pozos“, поради наличието на силози или подземия наблизо, вероятно използвани като затвори.

Сегашното му име произлиза от общоприетото вярване, че под него има седем нива или етажа. Въпреки че са документирани само две, това вярване е подхранвало множество легенди и разкази, като например разказа на Вашингтон Ървинг „Легендата за наследството на мавра“, в който се споменава за съкровище, скрито в тайните изби на кулата.

Според преданието това е последната порта, използвана от Боабдил и неговата свита, когато се отправят към Вега де Гранада на 2 януари 1492 г., за да предадат ключовете на кралството на католическите монарси. По същия начин, именно през тази порта са влезли първите християнски войски без съпротива.

Портата, която виждаме днес, е реконструкция, тъй като оригиналната е била до голяма степен разрушена от експлозията на войските на Наполеон по време на отстъплението им през 1812 г.

Пуерта дел Вино е бил главният вход към Медината на Алхамбра. Построяването му се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век, въпреки че вратите му по-късно са били преустроени от Мохамед V.

Името „Винена порта“ не идва от периода на Насридите, а от християнската епоха, започваща през 1556 г., когато жителите на Алхамбра са имали право да купуват вино без данък на това място.

Тъй като е вътрешна порта, нейното разположение е право и директно, за разлика от външните порти като Портата на правосъдието или Портата на оръжията, които са проектирани с извивка, за да се подобри защитата.

Въпреки че не е изпълнявала основни отбранителни функции, вътре е имало пейки за войниците, отговарящи за контрола на достъпа, както и стая на горния етаж за жилището и местата за почивка на охраната.

Западната фасада, обърната към Алказаба, беше входът. Над горната част на подковообразната арка е символът на ключа, тържествена емблема на посрещането и на династията Насриди.

На източната фасада, която е обърната към двореца на Карл V, особено забележителни са первазите на арката, украсени с плочки, изработени с помощта на техниката на сухо въже, предлагащи красив пример за испано-мюсюлманско декоративно изкуство.

По времето на династията Насриди, на мястото, където сега се намира църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“, се е помещавала джамията Алхама или Голямата джамия на Алхамбра, построена в началото на 14 век от султан Мохамед III.

След превземането на Гранада на 2 януари 1492 г. джамията е осветена за християнско богослужение и там е отслужена първата литургия. По решение на католическите монарси, той е осветен под покровителството на Света Мария и там е установено първото архиепископско седалище.

Към края на XVI век старата джамия е в окаяно състояние, което води до нейното разрушаване и построяването на нов християнски храм, който е завършен през 1618 г.

Почти не са останали следи от ислямската сграда. Най-значимият запазен предмет е бронзова лампа с епиграфски надпис от 1305 г., която понастоящем се намира в Националния археологически музей в Мадрид. Реплика на тази лампа може да се види в музея Алхамбра в двореца на Чарлз V.

Църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“ има семпъл план с един кораб и три странични параклиса от всяка страна. Вътре се откроява основното изображение: Девата от Ангустиас, произведение от 18-ти век на Торкуато Руис дел Перал.

Това изображение, известно още като Дева Мария на Милостта, е единственото, което се носи в процесия в Гранада всяка Велика събота, ако времето позволява. Той прави това на трон с изключителна красота, който имитира в релефно сребро арките на емблематичния Patio de los Leones.

Като любопитство, поетът от Гранада Федерико Гарсия Лорка е бил член на това братство.

Преди сегашния Парадор де Туризмо и на изток се намират останките от средновековната кожарска фабрика или ферма за биволи, съоръжение, посветено на обработката на кожи: тяхното почистване, дъбене и боядисване. Това беше често срещано занимание в целия Ал-Андалус.

Кожарницата в Алхамбра е малка по размер в сравнение с подобни обекти за кожарство в Северна Африка. Трябва обаче да се вземе предвид, че неговата функция е била предназначена изключително за покриване на нуждите на насридския двор.

Имало е осем малки басейна с различни размери, правоъгълни и кръгли, където са се съхранявали варта и багрилата, използвани в процеса на щавене на кожи.

Тази дейност изисквала изобилие от вода, поради което кожарската фабрика се намирала до Акекия Реал, като по този начин се възползвала от постоянния ѝ приток. Съществуването му е и индикация за голямото количество вода, налично в тази част на Алхамбра.

Водната кула е внушителна структура, разположена в югозападния ъгъл на стената на Алхамбра, близо до сегашния главен вход откъм билетната каса. Въпреки че е изпълнявала отбранителни функции, най-важната ѝ мисия е била да защитава входа на Акекия Реал, откъдето идва и името ѝ.

Напоителният канал е достигал до палатинския град, след като е пресичал акведукт, и е ограждал северната страна на кулата, за да снабдява с вода цялата Алхамбра.

Кулата, която виждаме днес, е резултат от цялостна реконструкция. По време на отстъплението на войските на Наполеон през 1812 г., тя претърпява сериозни щети от експлозии на барут и до средата на 20-ти век е сведена почти до солидната си основа.

Тази кула е била от съществено значение, тъй като е позволявала на водата – и следователно на живота – да влиза в палатинския град. Първоначално хълмът Сабика не е имал естествени водоизточници, което е представлявало значително предизвикателство за Насридите.

Поради тази причина султан Мохамед I нарежда мащабен хидротехнически проект: изграждането на така наречения Султански ров. Този напоителен канал улавя вода от река Даро, която се намира на около шест километра разстояние, на по-голяма надморска височина, като се възползва от наклона, за да отвежда водата чрез гравитация.

Инфраструктурата включваше язовирна стена за съхранение, водно колело, задвижвано от животни, и канал, облицован с тухли – акея – който преминава под земята през планини и навлиза в горната част на Хенералифе.

За да преодолеят стръмния склон между Серо дел Сол (Хенералифе) и хълма Сабика (Алхамбра), инженерите построили акведукт, ключов проект за осигуряване на водоснабдяването на целия монументален комплекс.

Алказаба е най-примитивната част от монументалния комплекс, построен върху останките на древна крепост Зириди.

Произходът на Насридската Алказаба датира от 1238 г., когато първият султан и основател на династията Насриди, Мохамед Ибн ал-Алхмар, решава да премести седалището на султаната от Албайсин на отсрещния хълм, Сабика.

Мястото, избрано от Ал-Ахмар, е идеално, тъй като Алказаба, разположена в западния край на хълма и с триъгълна форма, много подобна на носа на кораб, гарантира оптимална защита за това, което ще стане палатинският град Алхамбра, построен под нейна защита.

Алказаба, оборудвана с няколко стени и кули, е построена с ясно отбранително намерение. Всъщност това е бил център за наблюдение, поради местоположението си на двеста метра над град Гранада, като по този начин е гарантирал визуален контрол над цялата околна територия и е представлявал символ на власт.

Вътре се намира военният квартал, а с течение на времето Алказаба се утвърждава като малък, независим микроград за високопоставени войници, отговорни за отбраната и защитата на Алхамбра и нейните султани.

При влизане в цитаделата се озоваваме в нещо, което изглежда като лабиринт, въпреки че в действителност това е процес на архитектурна реставрация с помощта на анастилоза, която е позволила възстановяването на стария военен квартал, който е останал заровен до началото на ХХ век.

Елитната гвардия на султана и останалата част от военния контингент, отговорен за отбраната и сигурността на Алхамбра, са пребивавали в този квартал. Следователно, това е бил малък град в рамките на палатинския град Алхамбра, с всичко необходимо за ежедневието, като жилища, работилници, пекарна с фурна, складове, цистерна, хамам и др. По този начин военното и цивилното население е можело да се държи отделно.

В този квартал, благодарение на тази реставрация, можем да съзерцаваме типичното разположение на мюсюлманската къща: вход с ъглов вход, малък двор като централна ос на къщата, стаи, обграждащи двора, и тоалетна.

Освен това, в началото на ХХ век, под земята е открита тъмница. Лесно се разпознава отвън по модерното вито стълбище, което води до него. В тази тъмница са били държани затворници, които са могли да бъдат използвани за получаване на значителни облаги, независимо дали политически или икономически, или, с други думи, хора с висока разменна стойност.

Този подземен затвор е оформен като обърната фуния и има кръгъл план на етажа. Което направи невъзможно бягството на тези пленници. Всъщност затворниците са били вкарвани вътре с помощта на система от макари или въжета.

Барутната кула е служила като отбранително укрепление от южната страна на Вела кулата и оттам е започвал военният път, който е водил до Червените кули.

От 1957 г. насам именно в тази кула можем да открием някои стихове, гравирани върху камък, чието авторство съответства на мексиканеца Франсиско де Иказа:

„Дай милостиня, жено, няма нищо в живота,
като наказанието да си сляп в Гранада.“

Пространството, заемано от Градината на Адарвес, датира от шестнадесети век, когато е построена артилерийска платформа в процеса на адаптиране на Алказаба за артилерия.

Още през XVII век военната употреба губи своето значение и петият маркиз Мондехар, след като е назначен за пазач на Алхамбра през 1624 г., решава да превърне това пространство в градина, като запълва пространството между външната и вътрешната стена с пръст.

Съществува легенда, която твърди, че именно на това място са били открити скрити порцеланови вази, пълни със злато, вероятно скрити от последните мюсюлмани, обитавали района, и че част от намереното злато е било използвано от маркиза за финансиране на създаването на тази красива градина. Смята се, че може би една от тези вази е една от двадесетте големи златни глинени съда на Насридите, които са запазени в света. Две от тези вази можем да видим в Националния музей на испано-мюсюлманското изкуство, разположен на партера на двореца на Чарлз V.

Един от забележителните елементи на тази градина е наличието на фонтан с форма на литавра в централната част. Този фонтан е бил разположен на различни места, като най-забележителното и впечатляващо е било в Patio de los Leones, където е поставен през 1624 г. над фонтана на лъвовете, което е довело до последвали повреди. Чашата е стояла на това място до 1954 г., когато е била премахната и поставена тук.

При династията Насриди тази кула е била известна като Торе Майор, а от шестнадесети век е наричана и Торе дел Сол, защото слънцето се е отразявало в кулата по обяд, действайки като слънчев часовник. Но сегашното му име произлиза от думата велар, като се има предвид, че благодарение на височината си от двадесет и седем метра, той осигурява гледка от триста и шестдесет градуса, която би позволила да се види всяко движение.

Външният вид на Кулата се е променял с течение на времето. Първоначално е имала бойници на терасата си, които са били загубени поради няколко земетресения. Камбаната е добавена след превземането на Гранада от християните.

Това е било използвано, за да се предупреди населението за всяка възможна опасност, земетресение или пожар. Звукът на тази камбана е бил използван и за регулиране на графиците за напояване във Вега де Гранада.

В момента, според традицията, камбаната бие всеки 2 януари в чест на превземането на Гранада на 2 януари 1492 г.

Разположена в северната стена на Алказаба, Пуерта де лас Армас е била един от главните входове към Алхамбра.

По време на династията Насриди, гражданите прекосявали река Даро през моста Кади и се изкачвали по хълма по пътека, сега скрита от гората Сан Педро, докато стигнали до портата. Вътре в портата те трябваше да оставят оръжията си, преди да влязат в заграждението, откъдето идва и името „Порта на оръжията“.

От терасата на тази кула сега можем да се насладим на една от най-хубавите панорамни гледки към град Гранада.

Точно напред се намира квартал Албайсин, разпознаваем по белите си къщи и лабиринтните си улички. Този квартал е обявен за обект на световното културно наследство от ЮНЕСКО през 1994 г.

Именно в този квартал се намира една от най-известните гледни точки на Гранада: Мирадор де Сан Николас.

Вдясно от Албайсин се намира квартал Сакромонте.

Сакромонте е типичният стар цигански квартал на Гранада и родното място на фламенкото. Този квартал се характеризира и с наличието на жилища на троглодити: пещери.

В подножието на Албайсин и Алхамбра се намира Карера дел Даро, до бреговете на едноименната река.

Кулата на почитта е една от най-старите кули в Алказаба, с височина двадесет и шест метра. Има шест етажа, тераса и подземно подземие.

Поради височината на кулата, от нейната тераса е била установена комуникация със наблюдателните кули на кралството. Тази комуникация се е осъществявала чрез система от огледала през деня или чрез дим от огньове през нощта.

Смята се, че поради издаденото положение на кулата на хълма, това вероятно е било мястото, избрано за показване на знамената и червените знамена на династията Насриди.

Основата на тази кула е била подсилена от християните с така наречената Кубична кула.

След превземането на Гранада, католическите монарси планирали серия от реформи, за да пригодят Алказаба за артилерийски цели. Така, Кубичната кула се издига над кулата Тахона, която благодарение на цилиндричната си форма осигурява по-голяма защита срещу евентуални удари, в сравнение с квадратните кули Насрид.

Хенералифе, разположен на Серо дел Сол, е бил алмунията на султана, или с други думи, разкошна селска къща с овощни градини, където освен земеделие, са се отглеждали животни за двора на Насридите и се е практикувал лов. Смята се, че строителството му е започнало в края на тринадесети век от султан Мохамед II, син на основателя на династията Насриди.

Името Хенералифе произлиза от арабската дума „yannat-al-arif“, която означава градина или овощна градина на архитекта. Това е било много по-голямо пространство в периода на Насридите, с поне четири овощни градини, и се е простирало до място, известно днес като „равнината на яребицата“.

Тази селска къща, която везирът Ибн ал-Яяб наричал Кралски дом на щастието, била дворец: летен дворец на султана. Въпреки близостта си до Алхамбра, мястото е достатъчно уединено, за да му позволи да избяга и да се отпусне от напрежението на дворцовия и правителствения живот, както и да се наслади на по-приятни температури. Поради местоположението си на по-голяма надморска височина от палатинския град Алхамбра, температурата вътре спаднала.

Когато Гранада е превзета, Хенералифе става собственост на католическите монарси, които го поставят под закрилата на алкаид или командир. Филип II в крайна сметка отстъпил вечното кметство и владение на мястото на семейство Гранада Венегас (семейство от покръстени мориски). Държавата си възвърнала това място едва след съдебен спор, продължил близо 100 години и завършил с извънсъдебно споразумение през 1921 г.

Споразумение, чрез което Хенералифе ще стане обект на национално наследство и ще се управлява заедно с Алхамбра чрез Съвета на настоятелите, като по този начин се формира Съветът на настоятелите на Алхамбра и Хенералифе.

Откритият амфитеатър, на който се натъкнахме по пътя си към двореца Хенералифе, е построен през 1952 г. с намерението да бъде домакин, както всяко лято, на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

От 2002 г. насам се провежда и фестивал на фламенкото, посветен на най-известния поет на Гранада: Федерико Гарсия Лорка.

При династията Насриди пътят, който свързвал палатинския град и Хенералифе, започвал от Пуерта дел Арабал, оградена от така наречената Торе де лос Пикос, наречена така, защото бойниците ѝ завършват с тухлени пирамиди.

Това беше криволичещ, наклонен път, защитен от двете страни с високи стени за по-голяма сигурност, и водеше до входа на Патио дел Дескабалгамиенто.

Тези руини или основи са археологически останки от някогашната т. нар. Къща на приятелите. Името и употребата му са достигнали до нас благодарение на „Трактат за земеделието“ на Ибн Луюн от 14 век.

Следователно това е било жилище, предназначено за хора, приятели или роднини, които султанът е уважавал и е смятал за важно да има близо до себе си, но без да нарушава личното им пространство, така че е било изолирано жилище.

Тази алея „Олеандър“ е построена в средата на 19-ти век за посещението на кралица Елизабет II и за да се създаде по-монументален достъп до горната част на двореца.

Олеандърът е друго име, дадено на розовия лавър, който се появява под формата на орнаментален свод по тази разходка. В началото на разходката, отвъд Горните градини, се намира един от най-старите екземпляри на мавританската мирта, която е била почти изгубена и чийто генетичен отпечатък все още се изследва днес.

Това е едно от най-характерните растения на Алхамбра, отличаващо се с къдравите си листа, които са по-големи от тези на обикновената мирта.

Пасео де лас Аделфас се свързва с Пасео де лос Чипресес, който служи като връзка, водеща посетителите към Алхамбра.

Един от най-добре запазените и уникални елементи на Хенералифе е така нареченото Водно стълбище. Смята се, че по време на династията Насриди това стълбище – разделено на четири секции с три междинни платформи – е имало водни канали, които са текли през двата остъклени керамични парапета, захранвани от Кралския канал.

Този водопровод е стигал до малка молитвеница, за която не е останала археологическа информация. На негово място, от 1836 г., има романтична наблюдателна площадка, издигната от управителя на имението по това време.

Изкачването по това стълбище, оградено от лавров свод и ромона на вода, вероятно е създавало идеална среда за стимулиране на сетивата, навлизане в климат, благоприятстващ медитацията, и извършване на измиване преди молитва.

Смята се, че в земите около двореца е имало поне четири големи градини, организирани на различни нива или парати, ограничени от кирпичени стени. Имената на тези овощни градини, които са достигнали до нас, са: Гранде, Колорада, Мерсерия и Фуенте Пеня.

Тези овощни градини продължават, в по-голяма или по-малка степен, от 14-ти век насам, да се обработват, използвайки същите традиционни средновековни техники. Благодарение на това селскостопанско производство, дворът на Насридите е поддържал известна независимост от други външни доставчици на селскостопанска продукция, което му е позволявало да задоволява собствените си хранителни нужди.

Те са били използвани не само за отглеждане на зеленчуци, но и за овощни дървета и пасища за животни. Например, днес се отглеждат артишок, патладжан, боб, смокини, нарове и бадемови дървета.

Днес запазените овощни градини продължават да използват същите техники за селскостопанско производство, използвани през Средновековието, което придава на това пространство голяма антропологична стойност.

До тези градини се стига от Патио де ла Султана по стръмно стълбище от 19-ти век, наречено Лъвското стълбище, заради двете остъклени глинени фигури над портата.

Тези градини могат да се считат за пример за романтична градина. Те са разположени на колони и образуват най-високата част на Хенералифе, с невероятна гледка към целия монументален комплекс.

Присъствието на красиви магнолии се откроява.

Розовите градини датират от 30-те и 50-те години на миналия век, когато държавата придобива Хенералифе през 1921 г.

Тогава възникна необходимостта да се повиши стойността на изоставена зона и стратегически да се свърже с Алхамбра чрез постепенен и плавен преход.

Патио де ла Асекия, наричано още Патио де ла Риа през 19-ти век, днес има правоъгълна структура с два обърнати един към друг павилиона и еркер.

Името на двора идва от Кралския канал, който преминава през този дворец, около който на по-ниско ниво са разположени четири градини в ортогонални партери. От двете страни на напоителния ров са разположени фонтани, които оформят един от най-популярните образи на двореца. Тези фонтани обаче не са оригинални, тъй като нарушават спокойствието и мира, които султанът е търсел по време на моментите си на почивка и медитация.

Този дворец е претърпял множество трансформации, тъй като първоначално този двор е бил затворен за гледките, които откриваме днес през галерията от 18 арки в стил белведер. Единствената част, която би ви позволила да съзерцавате пейзажа, би била централната гледна точка. От тази оригинална гледна точка, седнал на пода и облегнат на перваза на прозореца, човек можеше да съзерцава панорамните гледки към палатинския град Алхамбра.

Като свидетелство за миналото му ще открием насридската декорация в гледната точка, където се откроява наслагването на мазилката на султан Исмаил I върху тази на Мохамед III. Това ясно показва, че всеки султан е имал различни вкусове и нужди и е адаптирал дворците съответно, оставяйки свой собствен отпечатък или следа.

Докато минаваме покрай гледната точка и ако погледнем към интрадоса на арките, ще открием и емблеми на католическите монарси, като например игото и стрелите, както и мотото „Танто Монта“.

Източната страна на двора е нова поради пожар, станал през 1958 г.

Преди да влезем в Patio de la Acequia, намираме Patio de la Guardia. Прост двор с галерии с портик, фонтан в центъра му, който също е украсен с горчиви портокалови дървета. Този двор сигурно е служил като контролна зона и преддверие преди достъп до летните покои на султана.

Това, което се откроява на това място, е, че след изкачване на стръмни стълби, откриваме вход, ограден от преграда, украсена с плочки в нюанси на синьо, зелено и черно на бял фон. Можем да видим и ключа на Насридите, макар и износен от течението на времето.

Докато се изкачваме по стъпалата и преминаваме през този вход, попадаме на завой, пейките на стражата и стръмно, тясно стълбище, което ни води към двореца.

Патио де ла Султана е едно от най-трансформираните пространства. Смята се, че мястото, което сега заема този двор – наричан още Кипарисов двор – е било зоната, предназначена за бившия хамам, баните Хенералифе.

През 16 век тя губи тази си функция и се превръща в градина. С течение на времето е построена северна галерия, заедно с U-образен басейн, фонтан в центъра му и тридесет и осем шумни струи.

Единствените запазени елементи от периода на Насридите са водопадът Асекия Реал, защитен зад ограда, и малък участък от канал, който насочва водата към Патио де ла Асекия.

Името „Кипарисов двор“ се дължи на мъртвото, стогодишно кипарисово дърво, от което днес е останал само стволът му. До нея е поставена керамична плака от Гранада, която ни разказва за легендата за Хинес Перес де Ита от 16-ти век, според която този кипарис е бил свидетел на любовните срещи на любимеца на последния султан, Боабдил, с благороден рицар от Абенсерахе.

Патио дел Дескабалгамиенто, известен още като Патио Поло, е първият двор, с който се сблъскваме при влизане в двореца Хенералифе.

Превозното средство, използвано от султана за достъп до Генералифе, е бил конят и затова той се е нуждаел от място, където да слезе от коня и да настани тези животни. Смята се, че този двор е бил предназначен за тази цел, тъй като е бил мястото за конюшните.

Имаше опорни пейки за качване и слизане от коня, а в страничните участъци имаше две конюшни, които функционираха като конюшни в долната част и сеновали в горната. Поилката с прясна вода за конете също не можеше да липсва.

Заслужава да се отбележи, че над горната част на вратата, водеща към следващия двор, се намира ключа от Алхамбра, символ на династията Насриди, представляващ поздрав и собственост.

Северният портик е най-добре запазен и е бил предназначен за покоите на султана.

Откриваме портик с пет арки, поддържани от колони и алхамии в краищата им. След този портик, за да стигнете до Кралската зала, се минава през тройна арка, в която са написани стихотворения, разказващи за битката при Ла Вега или Сиера Елвира през 1319 г., което ни дава информация за датировката на мястото.

Отстрани на тази тройна арка има и *така*, малки ниши, изкопани в стената, където е била поставяна вода.

Кралската зала, разположена в квадратна кула, украсена с гипсова мазилка, е била мястото, където султанът – въпреки че е бил дворец за отдих – е приемал спешни аудиенции. Според записаните там стихове, тези аудиенции е трябвало да бъдат кратки и директни, за да не се наруши прекомерно почивката на емира.

Дворците Насриди представляват най-емблематичната и поразителна част от монументалния комплекс. Те са построени през 14-ти век, време, което може да се счита за едно от най-великите времена за династията Насриди.

Тези дворци са били зоната, запазена за султана и неговите близки роднини, където се е провеждал семейният живот, но също така и официалният и административен живот на кралството.

Дворците са: Мешуар, Комарес и Лъвският дворец.

Всеки от тези дворци е построен независимо, по различно време и със свои собствени отличителни функции. След превземането на Гранада дворците са обединени и от този момент нататък те стават известни като Кралската къща, а по-късно като Старата кралска къща, когато Чарлз V решава да построи свой собствен дворец.

Мешуарът е най-старата част от дворците на Насридите, но е и пространството, което е претърпяло най-големи трансформации с течение на времето. Името му произлиза от арабската дума *Maswar*, която се отнася до мястото, където се е събирала *Sura* или Министерският съвет на султана, разкривайки по този начин една от функциите му. Това е било и преддверието, където султанът е раздавал правосъдие.

Строежът на Мешуара се приписва на султан Исмаил I (1314–1325) и е бил модифициран от неговия внук Мохамед V. Християните обаче са тези, които най-много са преобразили това пространство, като са го превърнали в параклис.

В периода на Насридите това пространство е било много по-малко и е било организирано около четирите централни колони, където все още може да се види характерният за Насридите кубичен капител, боядисан в кобалтово синьо. Тези колони са били поддържани от фенер, който е осигурявал зенитна светлина, но е бил премахнат през 16 век, за да се създадат горни стаи и странични прозорци.

За да се превърне пространството в параклис, подът е бил понижен и отзад е добавено малко правоъгълно пространство, сега отделено от дървена балюстрада, която показва къде се е намирал горният хор.

Керамичният перваз с декорация във формата на звезди е донесен от другаде. Сред звездите му можете да видите последователно: герба на Насридското кралство, този на кардинал Мендоса, двуглавия орел на австрийците, мотото „Няма победител освен Бог“ и Херкулесовите стълбове от императорския щит.

Над пиедестала, гипсов епиграфски фриз повтаря: „Царството е Божие. Силата е Божия. Славата е Божия.“ Тези надписи заместват християнските еякулации: "Christus regnat. Christus vincit. Christus imperat."

Сегашният вход към Мексуар е отворен в днешно време, като е променено местоположението на един от Херкуловите стълбове с мотото „Plus Ultra“, който е преместен на източната стена. Гипсовата корона над вратата остава на оригиналното си място.

В задната част на стаята врата води към Ораторията, до която първоначално се е стигало през галерията Мачука.

Това пространство е едно от най-повредените в Алхамбра поради експлозията на барутен склад през 1590 г. Реставрирано е през 1917 г.

По време на реставрацията нивото на пода беше понижено, за да се предотвратят инциденти и да се улеснят посещенията. Като свидетел на оригиналното ниво, под прозорците е останала непрекъсната пейка.

Тази впечатляваща фасада, обширно реставрирана между 19-ти и 20-ти век, е построена от Мохамед V в чест на превземането на Алхесирас през 1369 г., което му дава власт над Гибралтарския проток.

В този двор султанът приемал поданици, на които била предоставена специална аудиенция. Беше поставен в централната част на фасадата, върху джамуга между двете врати и под голямата стреха, шедьовър на насридското дърводелство, който го увенчаваше.

Фасадата има голямо алегорично натоварване. В него участниците можеха да прочетат:

„Моята позиция е тази на корона, а портата ми е разклонение: Западът вярва, че в мен е Изтокът.“
Ал-Гани би-Ллах ми е поверил да отворя вратата към победата, която се обявява.
Ами, чакам го да се появи, когато хоризонтът се разкрие сутринта.
Нека Бог направи делото му толкова красиво, колкото са характерът и фигурата му!

Вратата отдясно е служела за достъп до частните помещения и сервизната зона, докато вратата отляво, през извит коридор с пейки за стражата, е осигурявала достъп до двореца Комарес, по-специално до вътрешния двор на Араянес.

Поданиците, получили аудиенция, чакали пред фасадата, отделени от султана от кралската гвардия, в стаята, известна сега като Златната стая.

Името *Златният квартал* произлиза от периода на католическите монарси, когато кесонираният таван на Насридите е пребоядисан със златни мотиви и са включени емблемите на монарсите.

В центъра на двора се намира нисък мраморен фонтан с галони, реплика на фонтана Линдараджа, съхраняван в музея Алхамбра. От едната страна на купчината решетка води към тъмен подземен коридор, използван от пазач.

Една от характеристиките на испано-мюсюлманската къща е достъпът до жилището през извит коридор, който води до открит двор, център на живота и организацията на дома, оборудван с воден елемент и растителност. Същата концепция се среща и в Patio de los Arrayanes, но в по-голям мащаб, с размери 36 метра дължина и 23 метра ширина.

Патио де лос Араянес е центърът на двореца Комарес, където се е осъществявала политическата и дипломатическата дейност на Насридското кралство. Това е правоъгълно вътрешно дворче с впечатляващи размери, чиято централна ос е голям басейн. В него неподвижната вода действа като огледало, което придава дълбочина и вертикалност на пространството, създавайки по този начин дворец върху водата.

В двата края на басейна, дюзи нежно вкарват вода, за да не нарушат огледалния ефект или тишината на мястото.

Отстрани на басейна са разположени две лехи с мирта, които дават името на сегашното място: Patio de los Arrayanes. В миналото е бил известен още като Патио де ла Алберка.

Наличието на вода и растителност не е само отговор на орнаментални или естетически критерии, но и на намерението за създаване на приятни пространства, особено през лятото. Водата освежава околната среда, докато растителността задържа влагата и осигурява аромат.

По по-дългите страни на двора има четири самостоятелни жилища. От северната страна се издига кулата Комарес, в която се помещава Тронната зала или Залата на посланиците.

От южната страна фасадата действа като trompe l'oeil, тъй като сградата, която е съществувала зад нея, е била разрушена, за да свърже двореца на Чарлз V със Стария кралски дом.

Преди да влезем в дворците на Насридите, ако погледнем наляво, ще открием два двора.

Първият е Patio de la Mezquita, кръстен на малката джамия, разположена в един от ъглите му. Въпреки това, от 20-ти век е известно и като Медресето на принцовете, тъй като структурата му е сходна с медресето в Гранада.

По-нататък се намира Патио де Мачука, кръстен на архитекта Педро Мачука, който е отговарял за надзора на строителството на двореца на Чарлз V през 16 век и е живял там.

Този двор е лесно разпознаваем по басейна с лобовидни ръбове в центъра му, както и по сводестите кипариси, които възстановяват архитектурното усещане на пространството по неинвазивен начин.

Лодъчната зала е преддверието на Тронната зала или Залата на посланиците.

Върху стълбовете на арката, която води към тази стая, откриваме ниши, издълбани в мрамор и украсени с цветни плочки. Това е един от най-характерните орнаментални и функционални елементи на дворците на Насридите: *такас*.

*Таките* са малки ниши, изкопани в стените, винаги разположени по двойки и обърнати една към друга. Те са били използвани за държане на кани с прясна вода за пиене или ароматизирана вода за миене на ръце.

Сегашният таван на залата е репродукция на оригинала, изгубен при пожар през 1890 г.

Името на тази стая произлиза от фонетична промяна на арабската дума *baraka*, която означава „благословия“ и която се повтаря многократно по стените на стаята. Това не произлиза, както е общоприето, от формата на обърнатия покрив на лодката.

Именно на това място новите султани са искали благословията на своя бог, преди да бъдат коронясани като такива в тронната зала.

Преди да влезем в Тронната зала, откриваме два странични входа: отдясно, малка молитвеница с михраб; и отляво, вратата за достъп до вътрешността на кулата Комарес.

Залата на посланиците, наричана още Тронната зала или Залата на Комарес, е мястото на султанския трон и следователно центърът на властта на династията Насриди. Може би поради тази причина се намира в рамките на Торе де Комарес, най-голямата кула в монументалния комплекс, висока 45 метра. Етимологията му идва от арабската дума *arsh*, която означава шатра, павилион или трон.

Стаята е оформена като идеален куб, а стените ѝ са покрити с богата декорация чак до тавана. Отстрани има девет еднакви ниши, групирани в групи от по три с прозорци. Тази срещу входа е с по-сложна декорация, тъй като е била мястото, заемано от султана, осветена отзад, което е благоприятствало ефекта на ослепяване и изненада.

В миналото прозорците са били покрити с витражи с геометрични форми, наречени *кумарии*. Те са били загубени поради ударната вълна от барутен склад, който е експлодирал през 1590 г. в Карера дел Даро.

Декоративното богатство на хола е изключително. Започва се отдолу с геометрично оформени плочки, които създават визуален ефект, подобен на този на калейдоскоп. Продължава по стените с лепенки, които приличат на висящи гоблени, украсени с растителни мотиви, цветя, миди, звезди и изобилна епиграфика.

Съвременната писменост е от два вида: курсив, най-разпространеният и лесно разпознаваем; и куфически, културна писменост с праволинейни и ъгловати форми.

Сред всички надписи най-забележителният е този, който се появява под тавана, върху горната ивица на стената: сура 67 от Корана, наречена *Царството* или *на Господството*, която се простира по протежение на четирите стени. Тази сура била рецитирана от новите султани, за да провъзгласят, че властта им идва директно от Бог.

Образът на божествената сила е представен и на тавана, съставен от 8017 различни части, които чрез колела от звезди илюстрират ислямската есхатология: седемте небеса и осмото, рая, Трона на Аллах, представен от централния купол на мукарните.

За да влезете в Християнската кралска къща, трябва да използвате една от вратите, отворени в лявата ниша на Залата на двете сестри.

Карл V, внук на католическите монарси, посещава Алхамбра през юни 1526 г., след като се жени за Изабела Португалска в Севиля. След пристигането си в Гранада, двойката се установява в самата Алхамбра и нарежда построяването на нови помещения, днес известни като Императорските покои.

Тези пространства напълно се разминават с архитектурата и естетиката на Насридите. Въпреки това, тъй като е построен върху градински площи между двореца Комарес и Двореца на лъвовете, е възможно да се види горната част на Кралския хамам или Комарес хамам през някои малки прозорци, разположени отляво на коридора. Няколко метра по-нататък, други отвори позволяват гледка към Залата на леглата и Галерията на музикантите.

Кралските бани са били не само място за хигиена, но и идеално място за развиване на политически и дипломатически отношения по спокоен и приятелски начин, съпроводено от музика, която да оживи събитието. Това пространство е отворено за обществеността само при специални поводи.

През този коридор се влиза в Императорския кабинет, който се откроява със своята ренесансова камина с императорския герб и дървен кесониран таван, проектиран от Педро Мачука, архитект на двореца на Карл V. На кесонирания таван можете да прочетете надписа „PLUS ULTRA“, мото, прието от императора, заедно с инициалите K и Y, съответстващи на Карл V и Изабела Португалска.

След като излезете от залата, отдясно се намират Императорските стаи, които в момента са затворени за обществеността и са достъпни само при специални поводи. Тези стаи са известни още като Стаите на Вашингтон Ървинг, тъй като именно там американският писател-романтик е отсядал по време на престоя си в Гранада. Вероятно именно на това място е написал известната си книга *Разкази за Алхамбра*. Над вратата може да се види паметна плоча.

В непосредствена близост до Patio de la Reja се намира Patio de Lindaraja, украсен с резбовани чемширови живи плетове, кипариси и горчиви портокалови дървета. Този двор дължи името си на гледната площадка Насрид, разположена от южната му страна, която носи същото име.

По време на периода на Насридите градината е имала съвсем различен вид от днешния, тъй като е била пространство, отворено към пейзажа.

С пристигането на Чарлз V градината е оградена, приемайки оформление, подобно на това на манастир, благодарение на галерия с портик. За построяването му са използвани колони от други части на Алхамбра.

В центъра на двора се извисява бароков фонтан, над който в началото на 17 век е поставен басейн от насридски мрамор. Фонтанът, който виждаме днес, е реплика; Оригиналът се съхранява в музея Алхамбра.

Патио де лос Леонес е сърцевината на този дворец. Това е правоъгълен двор, заобиколен от галерия с портик и сто двадесет и четири колони, всички различни една от друга, които свързват различните помещения на двореца. Има известна прилика с християнски манастир.

Това пространство се смята за едно от бижутата на ислямското изкуство, въпреки че нарушава обичайните модели на испано-мюсюлманската архитектура.

Символизмът на двореца се върти около концепцията за градина-рай. Четирите водни канала, които текат от центъра на двора, биха могли да представляват четирите реки на ислямския рай, придавайки на двора кръстообразна форма. Колоните напомнят за палмова гора, като райски оазиси.

В центъра се намира известният Фонтан на лъвовете. Дванадесетте лъва, макар и в подобна позиция – нащрек и с гръб към фонтана – имат различни черти. Те са издълбани от бял мрамор Macael, внимателно подбран, за да се възползва от естествените жилки на камъка и да подчертае неговите отличителни характеристики.

Съществуват различни теории за неговата символика. Някои смятат, че те представляват силата на династията Насриди или султан Мохамед V, дванадесетте знака на зодиака, дванадесетте часа от денонощието или дори хидравличен часовник. Други твърдят, че това е преосмисляне на Бронзовото море на Юдея, поддържано от дванадесет бика, тук заменени от дванадесет лъва.

Централната купа вероятно е била издълбана на място и съдържа поетични надписи, възхваляващи Мохамед V и хидравличната система, която захранва фонтана и регулира потока на вода, за да предотврати преливане.

„На пръв поглед водата и мраморът сякаш се сливат, без да знаем кое от двете се плъзга.“
Не виждаш ли как водата се разлива в купата, но чучурите ѝ веднага я скриват?

Той е влюбен, чиито клепачи преливат от сълзи,
сълзи, които тя крие от страх от доносник.

Не е ли всъщност като бял облак, който излива напоителните си канали върху лъвовете и прилича ли на ръката на халифа, който сутрин щедро обсипва бойните лъвове с благодат?

Фонтанът е претърпял различни трансформации през времето. През 17-ти век е добавен втори басейн, който е премахнат през 20-ти век и преместен в градината на Адарвес на Алказаба.

Християнската адаптация на двореца включва създаването на директен достъп до кулата Комарес чрез двуетажна открита галерия. Тази галерия предлага великолепни гледки към два от най-емблематичните квартали на Гранада: Албайсин и Сакромонте.

От галерията, гледайки надясно, можете да видите и съблекалнята на кралицата, която, подобно на други споменати по-горе зони, може да бъде посетена само по специални поводи или като пространство на месеца.

Гардеробната на кралицата се намира в кулата на Юсуф I, кула, издадена напред спрямо стената. Християнското му име идва от употребата, която му е дала Изабел Португалска, съпруга на Карл V, по време на престоя си в Алхамбра.

Вътре пространството е адаптирано към християнската естетика и помещава ценни ренесансови картини на Юлий Ахил и Александър Майнер, ученици на Рафаело Санцио, известен още като Рафаело от Урбино.

Слизайки от галерията, откриваме Патио де ла Реха. Името му идва от непрекъснатия балкон с ковани железни парапети, монтиран в средата на 17 век. Тези решетки служеха като отворен коридор, който свързваше и защитаваше съседните стаи.

Залата на двете сестри получава сегашното си име от наличието на две двойни плочи от мрамор Макаел, разположени в центъра на стаята.

Тази стая донякъде наподобява Залата на Абенсерахес: тя е разположена по-високо от двора и зад входа има две врати. Лявата врата водеше до тоалетната, а дясната - към горните стаи на къщата.

За разлика от двойната си стая, тази се отваря на север към Sala de los Ajimeces и малката наблюдателна площадка: Mirador de Lindaraja.

По време на династията Насриди, по времето на Мохамед V, тази стая е била известна като *кубба ал-кубра*, тоест главната кубба, най-важната в Двореца на лъвовете. Терминът *кубба* се отнася до квадратен план на пода, покрит с купол.

Куполът е изобразен като осемлъчева звезда, разгъваща се в триизмерна структура, съставена от 5416 мукарни, някои от които все още запазват следи от полихромия. Тези мукарни са разпределени в шестнадесет купола, разположени над шестнадесет прозореца с решетки, които осигуряват променяща се светлина в стаята в зависимост от времето на деня.

Преди да влезем в западната зала, известна още като Залата на Абенсерахес, откриваме дървени врати със забележителни резби, запазени от средновековието.

Името на тази стая е свързано с легенда, според която, поради слух за любовна връзка между рицар от рода Абенсерахе и любимеца на султана или поради предполагаеми заговори на това семейство за сваляне на монарха, султанът, изпълнен с гняв, свикал рицарите от рода Абенсерахе. В резултат на това тридесет и шест от тях загубиха живота си.

Тази история е записана през 16-ти век от писателя Хинес Перес де Ита в романа му за *Гражданските войни в Гранада*, където той разказва, че рицарите са били убити в тази стая.

Поради тази причина някои твърдят, че виждат в петната от ръжда по централния фонтан символична следа от реките от кръв на тези рицари.

Тази легенда е вдъхновила и испанския художник Мариано Фортуни, който я е запечатал в творбата си, озаглавена *Клането на Абенсерахес*.

При влизането през вратата открихме два входа: десният водеше към тоалетната, а левият – към някакви стълби, водещи към горните стаи.

Залата на Абенсерахес е частно и самостоятелно жилище на приземния етаж, структурирано около голяма *куба* (купол на арабски).

Гипсовият купол е богато украсен с мукарни, произхождащи от осемлъчева звезда в сложна триизмерна композиция. Мукарните са архитектурни елементи, базирани на висящи призми с вдлъбнати и изпъкнали форми, напомнящи сталактити.

Когато влезете в стаята, забелязвате спад на температурата. Това е така, защото единствените прозорци са разположени отгоре, което позволява на горещия въздух да излиза. Междувременно водата от централния фонтан охлажда въздуха, което прави помещението, със затворени врати, да функционира като своеобразна пещера с идеална температура за най-горещите летни дни.

Зад Залата на двете сестри, на север, се намира напречен кораб, покрит със свод тип мукарнас. Тази стая се нарича Залата на Аджимечес (прозорците с колони) заради вида прозорци, които сигурно са затваряли отворите, разположени от двете страни на централната арка, водеща към гледната точка Линдараджа.

Смята се, че белите стени на тази стая първоначално са били покрити с копринени тъкани.

Така наречената гледна точка Линдараджа дължи името си на арабския термин *Айн Дар Айса*, който означава „очите на Дома Айса“.

Въпреки малкия си размер, интериорът на наблюдателната площадка е забележително декориран. От една страна, тя се отличава с плочки с поредица от малки, преплетени звезди, което изискваше щателна работа от страна на занаятчиите. От друга страна, ако погледнете нагоре, можете да видите таван с цветно стъкло, вградено в дървена конструкция, наподобяващо капандура.

Този фенер е представителен пример за това как са изглеждали много от загражденията или прозорците с прегради на Палатинската Алхамбра. Когато слънчевата светлина освети стъклото, тя проектира цветни отражения, които осветяват декора, придавайки на пространството уникална и постоянно променяща се атмосфера през целия ден.

По време на периода на Насридите, когато дворът все още е бил отворен, човек е можел да седне на пода на наблюдателната площадка, да опира ръка на перваза на прозореца и да се наслади на невероятна гледка към квартал Албайзин. Тези възгледи са изгубени в началото на 16 век, когато са построени сградите, предназначени за резиденция на император Карл V.

Залата на кралете заема цялата източна страна на Patio de los Leones и въпреки че изглежда е интегрирана в двореца, се смята, че е имала своя собствена функция, вероятно от развлекателен или дворцов характер.

Това пространство се откроява с това, че е запазило един от малкото примери за фигуративна живопис на Насридите.

В трите спални, всяка с размери приблизително петнадесет квадратни метра, има три фалшиви свода, украсени с рисунки върху агнешка кожа. Тези кожи били закрепвани към дървената опора с помощта на малки бамбукови пирони, техника, която предотвратявала ръждясването на материала.

Името на стаята вероятно произлиза от интерпретацията на картината в централната ниша, която изобразява десет фигури, които биха могли да съответстват на първите десет султани на Алхамбра.

В страничните ниши можете да видите рицарски сцени на бой, лов, игри и любов. В тях присъствието на християнски и мюсюлмански фигури, споделящи едно и също пространство, е ясно разграничено от облеклото им.

Произходът на тези картини е бил обект на широки дискусии. Поради линейния им готически стил се смята, че вероятно са изработени от християнски художници, запознати с мюсюлманския свят. Възможно е тези произведения да са резултат от добрите отношения между Мохамед V, основател на този дворец, и християнския крал Педро I от Кастилия.

Стаята на тайните е квадратна стая, покрита със сферичен свод.

Нещо много особено и любопитно се случва в тази стая, което я прави една от любимите атракции за посетителите на Алхамбра, особено за най-малките.

Феноменът е, че ако един човек застане в единия ъгъл на стаята, а друг в противоположния ъгъл – и двамата с лице към стената и възможно най-близо до нея – единият от тях може да говори много тихо, а другият ще чуе съобщението перфектно, сякаш е точно до него.

Именно благодарение на тази акустична „игра“ стаята получава името си: **Стая на тайните**.

Дворецът, известен като Дворецът на лъвовете, е построен по време на второто управление на султан Мохамед V, което започва през 1362 г. и продължава до 1391 г. През този период започва строителството на Двореца на лъвовете, в съседство с Двореца Комарес, построен от баща му, султан Юсуф I.

Този нов дворец е бил наричан още *Дворецът Рияд*, тъй като се смята, че е построен върху старите градини Комарес. Терминът *Рияд* означава „градина“.

Смята се, че първоначалният достъп до двореца е бил през югоизточния ъгъл, от улица „Реал“, и през извит вход. В момента, поради християнските модификации след завоеванието, достъпът до Залата на Мукарните е директен от двореца Комарес.

Залата на Мукарнас носи името си от впечатляващия свод мукарнас, който първоначално я е покривал, но който почти напълно се е срутил в резултат на вибрациите, причинени от експлозията на барутен склад на Карера дел Даро през 1590 г.

Останки от този свод все още могат да се видят от едната страна. От противоположната страна има останки от по-късен християнски свод, в който се появяват буквите „FY“, традиционно свързвани с Фердинанд и Изабела, въпреки че всъщност съответстват на Филип V и Изабела Фарнезе, посетили Алхамбра през 1729 г.

Смята се, че стаята може да е функционирала като вестибюл или чакалня за гости, присъстващи на празненствата, партитата и приемите на султана.

Голямото пространство, известно днес като Jardines del Partal, дължи името си на Palacio del Pórtico, кръстен на галерията си с портик.

Това е най-старият запазен дворец в монументалния комплекс, чието построяване се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век.

Този дворец донякъде прилича на двореца Комарес, въпреки че е по-стар: правоъгълен двор, централен басейн и отражение на портика във водата като огледало. Основната ѝ отличителна черта е наличието на странична кула, известна от 16-ти век като Дамската кула, въпреки че е наричана и Обсерваторията, тъй като Мохамед III е бил голям почитател на астрономията. Кулата има прозорци, обърнати към четирите посоки на света, което позволява зашеметяващи гледки.

Забележителен любопитство е, че този дворец е бил частна собственост до 12 март 1891 г., когато неговият собственик, Артур фон Гвинер, немски банкер и консул, отстъпва сградата и околната земя на испанската държава.

За съжаление, фон Гвинер демонтира дървения покрив на наблюдателната площадка и я премества в Берлин, където сега е изложена в музея в Пергамон като един от акцентите в колекцията му от ислямско изкуство.

В съседство с Парталския дворец, вляво от Дамската кула, се намират няколко къщи на Насридите. Една от тях е наречена „Къщата на картините“ заради откритието в началото на 20-ти век на темперни картини върху мазилка от 14-ти век. Тези изключително ценни картини са рядък пример за фигуративна стенопис на Насридите, изобразяващи придворни, ловни и празнични сцени.

Поради тяхната важност и от съображения за опазване, тези домове не са отворени за обществеността.

Вдясно от Парталския дворец, на крепостната стена, се намира Парталският ораторий, чието построяване се приписва на султан Юсуф I. Достъпът е чрез малко стълбище, тъй като е издигнато от нивото на земята.

Един от стълбовете на исляма е да се молим пет пъти на ден, обърнати към Мека. Ораторият е функционирал като палатински параклис, който е позволявал на обитателите на близкия дворец да изпълняват това религиозно задължение.

Въпреки малкия си размер (около дванадесет квадратни метра), ораториумът разполага с малък вестибюл и молитвена стая. Интериорът му се отличава с богата мазилка с растителни и геометрични мотиви, както и надписи от Корана.

Качвайки се по стълбите, точно пред входната врата, ще откриете михраба на югозападната стена, обърната към Мека. Има многоъгълен план на етажа, вусоарен свод във формата на подкова и е покрит с купол мукарнас.

От особено значение е епиграфският надпис, разположен върху импостите на михрабската арка, който приканва към молитва: „Елате и се молете и не бъдете сред небрежните.“

Към ораторията е прикрепена къщата на Атасио де Бракамонте, която е дадена през 1550 г. на бившия оръженосец на пазителя на Алхамбра, граф Тендила.

На най-високото плато в района на Партал се намират археологическите останки от двореца на Юсуф III. Този дворец е отстъпен през юни 1492 г. от католическите монарси на първия управител на Алхамбра, дон Иниго Лопес де Мендоса, втори граф на Тендила. Поради тази причина е известен още като двореца Тендила.

Причината този дворец да е в руини произлиза от разногласията, възникнали през 18 век между потомците на граф Тендила и Филип V Бурбонски. След смъртта на ерцхерцог Карл II Австрийски без наследници, семейство Тендила подкрепя ерцхерцог Карл Австрийски вместо Филип Бурбонски. След възкачването на Филип V на трона са предприети репресии: през 1718 г. им е отнето кметството на Алхамбра, а по-късно и на двореца, който е демонтиран, а материалите му са продадени.

Някои от тези материали се появяват отново през 20-ти век в частни колекции. Смята се, че така наречената „плочка на Фортуни“, съхранявана във Валенсийския институт „Дон Жуан“ в Мадрид, би могла да произхожда от този дворец.

От 1740 г. нататък мястото на двореца се превръща в зона с отдадени под наем зеленчукови градини.

През 1929 г. тази област е възстановена от испанската държава и е върната на собствеността на Алхамбра. Благодарение на работата на Леополдо Торес Балбас, архитект и реставратор на Алхамбра, това пространство е подобрено чрез създаването на археологическа градина.

Палатинската градска стена първоначално е имала повече от тридесет кули, от които днес са останали само двадесет. Първоначално тези кули са имали строго отбранителна функция, въпреки че с течение на времето някои са възприели и жилищна употреба.

На изхода на дворците Насриди, от района на Партал Алто, калдъръмена пътека води до Хенералифе. Този маршрут следва участъка от стената, където се намират едни от най-емблематичните кули на комплекса, оградени от градинска зона с красиви гледки към Албайсин и овощните градини на Хенералифе.

Една от най-забележителните кули е Кулата на върховете, построена от Мохамед II и по-късно реновирана от други султани. Лесно е разпознаваем по тухлените си пирамидални бойници, от които може да произлиза името му. Други автори обаче смятат, че името идва от конзолите, които стърчат от горните му ъгли и които са държали машикулите - защитни елементи, позволяващи противодействие на атаки отгоре.

Основната функция на кулата е била да защитава Арабалската порта, разположена в основата ѝ, която се е свързвала с Куеста дел Рей Чико, улеснявайки достъпа до квартал Албайсин и стария средновековен път, който е свързвал Алхамбра с Хенералифе.

В християнско време е построен външен бастион с конюшни, за да се засили защитата му, който е затворен от нов вход, известен като Желязната порта.

Въпреки че кулите обикновено се свързват изключително с военна функция, известно е, че Торе де лос Пикос е имала и жилищно предназначение, както се вижда от орнаментите, присъстващи във вътрешността ѝ.

Torre de la Cautiva е получила различни имена с течение на времето, като Torre de la Ladrona или Torre de la Sultana, въпреки че най-популярното най-накрая надделява: Torre de la Cautiva.

Това име не се основава на доказани исторически факти, а по-скоро е плод на романтична легенда, според която Изабел де Солис е била затворена в тази кула. По-късно тя приема исляма под името Зорайда и става любимата султанка на Мулей Хасен. Тази ситуация предизвика напрежение с Айша, бившата султанка и майка на Боабдил, тъй като Зораида – чието име означава „утринна звезда“ – измести позицията ѝ в двора.

Строежът на тази кула се приписва на султан Юсуф I, който е отговорен и за двореца Комарес. Това приписване се подкрепя от надписите в главната зала, дело на везира Ибн ал-Яяб, които възхваляват този султан.

В стиховете, изписани по стените, везирът многократно използва термина калахура, което оттогава се използва за обозначаване на укрепени дворци, какъвто е случаят с тази кула. Освен че служи за отбранителни цели, кулата помещава богато украсен, автентичен дворец вътре.

Що се отнася до орнаментацията, главната зала е с цокъл, облицован с керамични плочки и геометрични фигури в различни цветове. Сред тях се откроява лилавото, чието производство по онова време е било особено трудно и скъпо, така че е било запазено изключително за пространства с голямо значение.

Кулата на инфантите, подобно на Кулата на пленника, дължи името си на легенда.

Това е легендата за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, които са живели в тази кула, история, събрана от Вашингтон Ървинг в неговите известни „Разкази за Алхамбра“.

Строежът на този дворец-кула, или *калахура*, се приписва на султан Мохамед VII, който е управлявал между 1392 и 1408 г. Следователно, това е една от последните кули, построени от династията Насриди.

Това обстоятелство се отразява и във вътрешната украса, която показва признаци на известен упадък в сравнение с предишни периоди на по-голям художествен разкош.

В края на Пасео де лас Торес, в най-източната част на северната стена, се намират останките от цилиндрична кула: Торе дел Кабо де Карера.

Тази кула е била практически разрушена в резултат на експлозиите, извършени през 1812 г. от войските на Наполеон по време на отстъплението им от Алхамбра.

Смята се, че е построена или възстановена по заповед на католическите монарси през 1502 г., както е потвърдено от сега изгубен надпис.

Името му идва от местоположението му в края на улица „Кале Майор“ на Алхамбра, маркирайки границата или „кап де карера“ на въпросния път.

Дворецът на Чарлз V, със своите шестдесет и три метра ширина и седемнадесет метра височина, следва пропорциите на класическата архитектура, поради което е разделен хоризонтално на две нива с ясно разграничена архитектура и декорация.

За украса на фасадите му са използвани три вида камък: сив, компактен варовик от Сиера Елвира, бял мрамор от Макаел и зелен серпентин от Баранко де Сан Хуан.

Външната украса възвеличава образа на император Карл V, подчертавайки неговите добродетели чрез митологични и исторически препратки.

Най-забележителните фасади са тези от южната и западната страна, и двете проектирани като триумфални арки. Главният портал е разположен от западната страна, където главната врата е увенчана с крилати победи. От двете страни има две малки врати, над които са разположени медальони с фигури на войници на кон в бойна стойка.

Симетрично дублирани релефи са разположени върху пиедесталите на колоните. Централните релефи символизират Мира: те показват две жени, седнали върху могила от оръжия, носещи маслинови клонки и поддържащи Херкулесовите стълбове, световната сфера с императорската корона и мотото *PLUS ULTRA*, докато херувими горят бойната артилерия.

Страничните релефи изобразяват военни сцени, като например битката при Павия, където Карл V побеждава Франциск I от Франция.

На върха има балкони, оградени от медальони, изобразяващи два от дванадесетте подвизи на Херкулес: единият убива Немейския лъв, а другият е изправен пред критския бик. Гербът на Испания се появява в централния медальон.

В долната част на двореца се открояват рустикални каменни блокове, предназначени да предадат усещане за солидност. Над тях са разположени бронзови пръстени, държани от животински фигури като лъвове – символи на власт и защита – а в ъглите – двуглави орли, намекващи за имперската власт и хералдическата емблема на императора: двуглавият орел на Чарлз I Испански и V Германски.

Император Карл I от Испанията и V от Свещената Римска империя, внук на католическите монарси и син на Йоана I от Кастилия и Филип Красиви, посещава Гранада през лятото на 1526 г., след като се жени за Изабела от Португалия в Севиля, за да прекара медения си месец.

При пристигането си императорът бил пленен от очарованието на града и Алхамбра и решил да построи нов дворец в палатинския град. Този дворец ще бъде известен като Новата кралска къща, за разлика от дворците на Насридите, които оттогава са известни като Старата кралска къща.

Творбите са поръчани на толедския архитект и художник Педро Мачука, за когото се твърди, че е бил ученик на Микеланджело, което би обяснило задълбочените му познания за класическия Ренесанс.

Мачука проектира монументален дворец в ренесансов стил, с квадратен план и кръг, интегриран във вътрешността му, вдъхновен от паметниците на класическата античност.

Строителството започва през 1527 г. и е финансирано до голяма степен от данъците, които мориските трябва да плащат, за да продължат да живеят в Гранада и да запазят своите обичаи и ритуали.

През 1550 г. Педро Мачука умира, без да е завършил двореца. Синът му Луис продължил проекта, но след смъртта му работата спряла за известно време. Те са възобновени през 1572 г. по време на управлението на Филип II, поверени на Хуан де Ореа по препоръка на Хуан де Ерера, архитект на манастира Ел Ескориал. Въпреки това, поради липсата на ресурси, причинена от войната в Алпухаррас, не е постигнат значителен напредък.

Едва през 20-ти век строителството на двореца е завършено. Първо под ръководството на архитекта-реставратор Леополдо Торес Балбас, а накрая през 1958 г. от Франсиско Прието Морено.

Дворецът на Карл V е замислен като символ на всеобщ мир, отразяващ политическите стремежи на императора. Карл V обаче никога не е виждал лично двореца, който е наредил да бъде построен.

Музеят Алхамбра се намира на партера на двореца на Карл V и е разделен на седем зали, посветени на испано-мюсюлманската култура и изкуство.

В него се помещава най-добрата съществуваща колекция от насридско изкуство, съставена от произведения, открити при разкопки и реставрации, извършени в самата Алхамбра през годините.

Сред изложените произведения са мазилки, колони, дърводелски изделия, керамика от различни стилове – като например известната Ваза на газелите – копие на лампата от Голямата джамия в Алхамбра, както и надгробни плочи, монети и други предмети с голяма историческа стойност.

Тази колекция е идеалното допълнение към посещението на монументалния комплекс, тъй като предоставя по-добро разбиране за ежедневието и културата през периода на Насридите.

Входът в музея е безплатен, въпреки че е важно да се отбележи, че е затворен в понеделник.

Когато Педро Мачука проектира двореца на Чарлз V, той го прави, използвайки геометрични форми със силна ренесансова символика: квадратът, който представя земния свят, вътрешният кръг като символ на божественото и творението, а осмоъгълникът – запазен за параклиса – като съюз между двата свята.

При влизане в двореца се озоваваме във внушителен кръгъл двор с портик, издигнат спрямо екстериора. Този двор е заобиколен от две насложени галерии, и двете с тридесет и две колони. На приземния етаж колоните са от дорийско-тоскански ордер, а на горния етаж - от йонийски.

Колоните са били направени от пудингов камък или бадемов камък от град Ел Туро в Гранада. Този материал е избран, защото е по-икономичен от първоначално планирания в дизайна мрамор.

Долната галерия има пръстеновиден свод, който вероятно е бил предназначен да бъде украсен със стенописи. Горната галерия, от своя страна, има дървен кесониран таван.

Фризът, който обгражда двора, е с *бурокраниос*, изображения на волски черепи, декоративен мотив с корени в Древна Гърция и Рим, където са били използвани във фризове и гробници, свързани с ритуални жертвоприношения.

Двата етажа на двора са свързани с две стълбища: едното от северната страна, построено през 17-ти век, и другото също от северната страна, проектирано през 20-ти век от архитекта-консерватор на Алхамбра, Франсиско Прието Морено.

Въпреки че никога не е бил използван като кралска резиденция, дворецът в момента е дом на два важни музея: Музеят за изящни изкуства на горния етаж, с изключителна колекция от живопис и скулптура от Гранада от 15-ти до 20-ти век, и Музеят Алхамбра на партера, до който се стига през западното входно антре.

В допълнение към музейната си функция, централният двор се гордее с изключителна акустика, което го прави отлично място за концерти и театрални представления, особено по време на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

На улица „Реал“, на мястото, съседно на сегашната църква „Санта Мария де ла Алхамбра“, се намира банята „Джамия“.

Тази баня е построена по време на управлението на султан Мохамед III и е финансирана от джизие, данък, начисляван на християните за засаждане на земя по границата.

Използването на хамам Къпането е било от съществено значение в ежедневието на един ислямски град и Алхамбра не е била изключение. Поради близостта си до джамията, тази баня е изпълнявала ключова религиозна функция: позволявала е измиване или ритуали за пречистване преди молитва.

Функцията му обаче не е била изключително религиозна. Хамамът е служил и като място за лична хигиена и е бил важно място за социални срещи.

Употребата му се регулираше от графици, като мъжете я използваха сутрин, а жените следобед.

Вдъхновени от римските бани, мюсюлманските бани споделяли разположението на камерите си, въпреки че били по-малки и функционирали с пара, за разлика от римските бани, които били потапящи се вани.

Банята се състоеше от четири основни пространства: стая за почивка или съблекалня, студена или топла стая, гореща стая и котелно помещение, прикрепено към последната.

Използваната отоплителна система беше хипокауст, подземна отоплителна система, която загрява земята с помощта на горещ въздух, генериран от пещ и разпределен през камера под настилката.

Сегашният Парадор де Туризмо първоначално е бил манастирът Сан Франциско, построен през 1494 г. на мястото на стар дворец на Насридите, който според преданието е принадлежал на мюсюлмански принц.

След превземането на Гранада, католическите монарси отстъпват това пространство, за да основат първия францискански манастир в града, като по този начин изпълняват обещание, дадено на патриарха на Асизи години преди завладяването.

С течение на времето това място се превръща в първото гробище на католическите монарси. Месец и половина преди смъртта си в Медина дел Кампо през 1504 г., кралица Изабела оставя в завещанието си желанието си да бъде погребана в този манастир, облечена във францискански расо. През 1516 г. крал Фердинанд е погребан до него.

И двамата остават погребани там до 1521 г., когато техният внук, император Карл V, нарежда останките им да бъдат пренесени в Кралския параклис на Гранада, където сега почиват редом с Йоана I от Кастилия, Филип Красивия и принц Мигел де Пас.

Днес е възможно да посетите това първо гробище, като влезете в двора на Парадора. Под купол от мукарни са запазени оригиналните надгробни плочи и на двамата монарси.

От юни 1945 г. в тази сграда се помещава Parador de San Francisco, луксозен туристически хотел, собственост и управляван от испанската държава.

Думата „медина“, която на арабски означава „град“, се отнася до най-високата част на хълма Сабика в Алхамбра.

Тази медина е била дом на интензивна ежедневна дейност, тъй като е била районът, където са били концентрирани търговията и населението, които са направили живота възможен за двора на Насридите в палатинския град.

Там са се произвеждали текстил, керамика, хляб, стъкло и дори монети. В допълнение към жилищата за работници, имаше и важни обществени сгради като бани, джамии, сукове, цистерни, пещи, силози и работилници.

За правилното функциониране на този миниатюрен град, Алхамбра е имала собствена система за законодателство, администрация и събиране на данъци.

Днес са останали само няколко останки от тази оригинална медина на Насридите. Преобразяването на района от християнски заселници след завладяването и впоследствие експлозиите с барут, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им, допринесоха за неговото влошаване.

В средата на 20-ти век е предприета археологическа програма за рехабилитация и адаптация на тази област. В резултат на това е била оформена и озеленена пешеходна пътека по стара средновековна улица, която днес се свързва с Хенералифе.

В кралската медина, прикрепена към южната стена, се намират останките от така наречения Дворец на Абенсерахес, кастилизираното име на семейство Бану Сарай, благороднически род от северноафрикански произход, принадлежащ към двора на Насридите.

Останките, които могат да се видят днес, са резултат от разкопки, започнали през 30-те години на миналия век, тъй като преди това мястото е било сериозно повредено, до голяма степен поради експлозии, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им.

Благодарение на тези археологически разкопки е възможно да се потвърди значението на това семейство в двора на Насридите, не само поради размера на двореца, но и поради привилегированото му местоположение: в горната част на медината, точно на главната градска ос на Алхамбра.

Портата на правосъдието, известна на арабски като Баб ал-Шариа, е една от четирите външни порти на палатинския град Алхамбра. Като външен вход, той е изпълнявал важна отбранителна функция, както може да се види от двойно извитата му структура и стръмния склон на терена.

Построяването му, интегрирано в кула, прикрепена към южната стена, се приписва на султан Юсуф I през 1348 г.

Вратата има две заострени подковообразни арки. Между тях има открита площ, известна като бухедера, от която е било възможно да се защити входът, като се хвърлят материали от терасата в случай на нападение.

Освен стратегическата си стойност, тази порта има силно символично значение в ислямския контекст. Два декоративни елемента се открояват особено: ръката и ключът.

Ръката представлява петте стълба на исляма и символизира защита и гостоприемство. Ключът, от своя страна, е символ на вярата. Съвместното им присъствие може да се тълкува като алегория на духовната и земната сила.

Популярната легенда разказва, че ако един ден ръката и ключът се докоснат, това ще означава падането на Алхамбра... и с него края на света, тъй като би означавало загуба на нейния блясък.

Тези ислямски символи контрастират с друго християнско допълнение: готическа скулптура на Девата с младенеца, дело на Руберто Алеман, поставена в ниша над вътрешната арка по заповед на католическите монарси след превземането на Гранада.

Пуерта де лос Карос не съответства на оригинален отвор в стената на Насридите. Открита е между 1526 и 1536 г. с много специфична функционална цел: да осигури достъп на каруци, превозващи материали и колони за строежа на двореца на Чарлз V.

Днес тази врата все още служи за практична цел. Това е пешеходен достъп до комплекса без билети, позволяващ свободен достъп до двореца на Чарлз V и музеите, които се помещават в него.

Освен това, това е единствената порта, отворена за оторизирани превозни средства, включително гости на хотели, разположени в комплекса Алхамбра, таксита, специални служби, медицински персонал и превозни средства за поддръжка.

Палатинският град Алхамбра е бил обграден от обширна стена с четири главни порти за достъп отвън. За да осигурят защитата си, тези порти са имали характерно извито разположение, което е затруднявало напредването на потенциалните нападатели и е улеснявало засадите отвътре.

Портата на седемте етажа, разположена в южната стена, е един от тези входове. По времето на Насридите е бил известен като Биб ал-Гудур или „Puerta de los Pozos“, поради наличието на силози или подземия наблизо, вероятно използвани като затвори.

Сегашното му име произлиза от общоприетото вярване, че под него има седем нива или етажа. Въпреки че са документирани само две, това вярване е подхранвало множество легенди и разкази, като например разказа на Вашингтон Ървинг „Легендата за наследството на мавра“, в който се споменава за съкровище, скрито в тайните изби на кулата.

Според преданието това е последната порта, използвана от Боабдил и неговата свита, когато се отправят към Вега де Гранада на 2 януари 1492 г., за да предадат ключовете на кралството на католическите монарси. По същия начин, именно през тази порта са влезли първите християнски войски без съпротива.

Портата, която виждаме днес, е реконструкция, тъй като оригиналната е била до голяма степен разрушена от експлозията на войските на Наполеон по време на отстъплението им през 1812 г.

Пуерта дел Вино е бил главният вход към Медината на Алхамбра. Построяването му се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век, въпреки че вратите му по-късно са били преустроени от Мохамед V.

Името „Винена порта“ не идва от периода на Насридите, а от християнската епоха, започваща през 1556 г., когато жителите на Алхамбра са имали право да купуват вино без данък на това място.

Тъй като е вътрешна порта, нейното разположение е право и директно, за разлика от външните порти като Портата на правосъдието или Портата на оръжията, които са проектирани с извивка, за да се подобри защитата.

Въпреки че не е изпълнявала основни отбранителни функции, вътре е имало пейки за войниците, отговарящи за контрола на достъпа, както и стая на горния етаж за жилището и местата за почивка на охраната.

Западната фасада, обърната към Алказаба, беше входът. Над горната част на подковообразната арка е символът на ключа, тържествена емблема на посрещането и на династията Насриди.

На източната фасада, която е обърната към двореца на Карл V, особено забележителни са первазите на арката, украсени с плочки, изработени с помощта на техниката на сухо въже, предлагащи красив пример за испано-мюсюлманско декоративно изкуство.

По времето на династията Насриди, на мястото, където сега се намира църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“, се е помещавала джамията Алхама или Голямата джамия на Алхамбра, построена в началото на 14 век от султан Мохамед III.

След превземането на Гранада на 2 януари 1492 г. джамията е осветена за християнско богослужение и там е отслужена първата литургия. По решение на католическите монарси, той е осветен под покровителството на Света Мария и там е установено първото архиепископско седалище.

Към края на XVI век старата джамия е в окаяно състояние, което води до нейното разрушаване и построяването на нов християнски храм, който е завършен през 1618 г.

Почти не са останали следи от ислямската сграда. Най-значимият запазен предмет е бронзова лампа с епиграфски надпис от 1305 г., която понастоящем се намира в Националния археологически музей в Мадрид. Реплика на тази лампа може да се види в музея Алхамбра в двореца на Чарлз V.

Църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“ има семпъл план с един кораб и три странични параклиса от всяка страна. Вътре се откроява основното изображение: Девата от Ангустиас, произведение от 18-ти век на Торкуато Руис дел Перал.

Това изображение, известно още като Дева Мария на Милостта, е единственото, което се носи в процесия в Гранада всяка Велика събота, ако времето позволява. Той прави това на трон с изключителна красота, който имитира в релефно сребро арките на емблематичния Patio de los Leones.

Като любопитство, поетът от Гранада Федерико Гарсия Лорка е бил член на това братство.

Преди сегашния Парадор де Туризмо и на изток се намират останките от средновековната кожарска фабрика или ферма за биволи, съоръжение, посветено на обработката на кожи: тяхното почистване, дъбене и боядисване. Това беше често срещано занимание в целия Ал-Андалус.

Кожарницата в Алхамбра е малка по размер в сравнение с подобни обекти за кожарство в Северна Африка. Трябва обаче да се вземе предвид, че неговата функция е била предназначена изключително за покриване на нуждите на насридския двор.

Имало е осем малки басейна с различни размери, правоъгълни и кръгли, където са се съхранявали варта и багрилата, използвани в процеса на щавене на кожи.

Тази дейност изисквала изобилие от вода, поради което кожарската фабрика се намирала до Акекия Реал, като по този начин се възползвала от постоянния ѝ приток. Съществуването му е и индикация за голямото количество вода, налично в тази част на Алхамбра.

Водната кула е внушителна структура, разположена в югозападния ъгъл на стената на Алхамбра, близо до сегашния главен вход откъм билетната каса. Въпреки че е изпълнявала отбранителни функции, най-важната ѝ мисия е била да защитава входа на Акекия Реал, откъдето идва и името ѝ.

Напоителният канал е достигал до палатинския град, след като е пресичал акведукт, и е ограждал северната страна на кулата, за да снабдява с вода цялата Алхамбра.

Кулата, която виждаме днес, е резултат от цялостна реконструкция. По време на отстъплението на войските на Наполеон през 1812 г., тя претърпява сериозни щети от експлозии на барут и до средата на 20-ти век е сведена почти до солидната си основа.

Тази кула е била от съществено значение, тъй като е позволявала на водата – и следователно на живота – да влиза в палатинския град. Първоначално хълмът Сабика не е имал естествени водоизточници, което е представлявало значително предизвикателство за Насридите.

Поради тази причина султан Мохамед I нарежда мащабен хидротехнически проект: изграждането на така наречения Султански ров. Този напоителен канал улавя вода от река Даро, която се намира на около шест километра разстояние, на по-голяма надморска височина, като се възползва от наклона, за да отвежда водата чрез гравитация.

Инфраструктурата включваше язовирна стена за съхранение, водно колело, задвижвано от животни, и канал, облицован с тухли – акея – който преминава под земята през планини и навлиза в горната част на Хенералифе.

За да преодолеят стръмния склон между Серо дел Сол (Хенералифе) и хълма Сабика (Алхамбра), инженерите построили акведукт, ключов проект за осигуряване на водоснабдяването на целия монументален комплекс.

Алказаба е най-примитивната част от монументалния комплекс, построен върху останките на древна крепост Зириди.

Произходът на Насридската Алказаба датира от 1238 г., когато първият султан и основател на династията Насриди, Мохамед Ибн ал-Алхмар, решава да премести седалището на султаната от Албайсин на отсрещния хълм, Сабика.

Мястото, избрано от Ал-Ахмар, е идеално, тъй като Алказаба, разположена в западния край на хълма и с триъгълна форма, много подобна на носа на кораб, гарантира оптимална защита за това, което ще стане палатинският град Алхамбра, построен под нейна защита.

Алказаба, оборудвана с няколко стени и кули, е построена с ясно отбранително намерение. Всъщност това е бил център за наблюдение, поради местоположението си на двеста метра над град Гранада, като по този начин е гарантирал визуален контрол над цялата околна територия и е представлявал символ на власт.

Вътре се намира военният квартал, а с течение на времето Алказаба се утвърждава като малък, независим микроград за високопоставени войници, отговорни за отбраната и защитата на Алхамбра и нейните султани.

При влизане в цитаделата се озоваваме в нещо, което изглежда като лабиринт, въпреки че в действителност това е процес на архитектурна реставрация с помощта на анастилоза, която е позволила възстановяването на стария военен квартал, който е останал заровен до началото на ХХ век.

Елитната гвардия на султана и останалата част от военния контингент, отговорен за отбраната и сигурността на Алхамбра, са пребивавали в този квартал. Следователно, това е бил малък град в рамките на палатинския град Алхамбра, с всичко необходимо за ежедневието, като жилища, работилници, пекарна с фурна, складове, цистерна, хамам и др. По този начин военното и цивилното население е можело да се държи отделно.

В този квартал, благодарение на тази реставрация, можем да съзерцаваме типичното разположение на мюсюлманската къща: вход с ъглов вход, малък двор като централна ос на къщата, стаи, обграждащи двора, и тоалетна.

Освен това, в началото на ХХ век, под земята е открита тъмница. Лесно се разпознава отвън по модерното вито стълбище, което води до него. В тази тъмница са били държани затворници, които са могли да бъдат използвани за получаване на значителни облаги, независимо дали политически или икономически, или, с други думи, хора с висока разменна стойност.

Този подземен затвор е оформен като обърната фуния и има кръгъл план на етажа. Което направи невъзможно бягството на тези пленници. Всъщност затворниците са били вкарвани вътре с помощта на система от макари или въжета.

Барутната кула е служила като отбранително укрепление от южната страна на Вела кулата и оттам е започвал военният път, който е водил до Червените кули.

От 1957 г. насам именно в тази кула можем да открием някои стихове, гравирани върху камък, чието авторство съответства на мексиканеца Франсиско де Иказа:

„Дай милостиня, жено, няма нищо в живота,
като наказанието да си сляп в Гранада.“

Пространството, заемано от Градината на Адарвес, датира от шестнадесети век, когато е построена артилерийска платформа в процеса на адаптиране на Алказаба за артилерия.

Още през XVII век военната употреба губи своето значение и петият маркиз Мондехар, след като е назначен за пазач на Алхамбра през 1624 г., решава да превърне това пространство в градина, като запълва пространството между външната и вътрешната стена с пръст.

Съществува легенда, която твърди, че именно на това място са били открити скрити порцеланови вази, пълни със злато, вероятно скрити от последните мюсюлмани, обитавали района, и че част от намереното злато е било използвано от маркиза за финансиране на създаването на тази красива градина. Смята се, че може би една от тези вази е една от двадесетте големи златни глинени съда на Насридите, които са запазени в света. Две от тези вази можем да видим в Националния музей на испано-мюсюлманското изкуство, разположен на партера на двореца на Чарлз V.

Един от забележителните елементи на тази градина е наличието на фонтан с форма на литавра в централната част. Този фонтан е бил разположен на различни места, като най-забележителното и впечатляващо е било в Patio de los Leones, където е поставен през 1624 г. над фонтана на лъвовете, което е довело до последвали повреди. Чашата е стояла на това място до 1954 г., когато е била премахната и поставена тук.

При династията Насриди тази кула е била известна като Торе Майор, а от шестнадесети век е наричана и Торе дел Сол, защото слънцето се е отразявало в кулата по обяд, действайки като слънчев часовник. Но сегашното му име произлиза от думата велар, като се има предвид, че благодарение на височината си от двадесет и седем метра, той осигурява гледка от триста и шестдесет градуса, която би позволила да се види всяко движение.

Външният вид на Кулата се е променял с течение на времето. Първоначално е имала бойници на терасата си, които са били загубени поради няколко земетресения. Камбаната е добавена след превземането на Гранада от християните.

Това е било използвано, за да се предупреди населението за всяка възможна опасност, земетресение или пожар. Звукът на тази камбана е бил използван и за регулиране на графиците за напояване във Вега де Гранада.

В момента, според традицията, камбаната бие всеки 2 януари в чест на превземането на Гранада на 2 януари 1492 г.

Разположена в северната стена на Алказаба, Пуерта де лас Армас е била един от главните входове към Алхамбра.

По време на династията Насриди, гражданите прекосявали река Даро през моста Кади и се изкачвали по хълма по пътека, сега скрита от гората Сан Педро, докато стигнали до портата. Вътре в портата те трябваше да оставят оръжията си, преди да влязат в заграждението, откъдето идва и името „Порта на оръжията“.

От терасата на тази кула сега можем да се насладим на една от най-хубавите панорамни гледки към град Гранада.

Точно напред се намира квартал Албайсин, разпознаваем по белите си къщи и лабиринтните си улички. Този квартал е обявен за обект на световното културно наследство от ЮНЕСКО през 1994 г.

Именно в този квартал се намира една от най-известните гледни точки на Гранада: Мирадор де Сан Николас.

Вдясно от Албайсин се намира квартал Сакромонте.

Сакромонте е типичният стар цигански квартал на Гранада и родното място на фламенкото. Този квартал се характеризира и с наличието на жилища на троглодити: пещери.

В подножието на Албайсин и Алхамбра се намира Карера дел Даро, до бреговете на едноименната река.

Кулата на почитта е една от най-старите кули в Алказаба, с височина двадесет и шест метра. Има шест етажа, тераса и подземно подземие.

Поради височината на кулата, от нейната тераса е била установена комуникация със наблюдателните кули на кралството. Тази комуникация се е осъществявала чрез система от огледала през деня или чрез дим от огньове през нощта.

Смята се, че поради издаденото положение на кулата на хълма, това вероятно е било мястото, избрано за показване на знамената и червените знамена на династията Насриди.

Основата на тази кула е била подсилена от християните с така наречената Кубична кула.

След превземането на Гранада, католическите монарси планирали серия от реформи, за да пригодят Алказаба за артилерийски цели. Така, Кубичната кула се издига над кулата Тахона, която благодарение на цилиндричната си форма осигурява по-голяма защита срещу евентуални удари, в сравнение с квадратните кули Насрид.

Хенералифе, разположен на Серо дел Сол, е бил алмунията на султана, или с други думи, разкошна селска къща с овощни градини, където освен земеделие, са се отглеждали животни за двора на Насридите и се е практикувал лов. Смята се, че строителството му е започнало в края на тринадесети век от султан Мохамед II, син на основателя на династията Насриди.

Името Хенералифе произлиза от арабската дума „yannat-al-arif“, която означава градина или овощна градина на архитекта. Това е било много по-голямо пространство в периода на Насридите, с поне четири овощни градини, и се е простирало до място, известно днес като „равнината на яребицата“.

Тази селска къща, която везирът Ибн ал-Яяб наричал Кралски дом на щастието, била дворец: летен дворец на султана. Въпреки близостта си до Алхамбра, мястото е достатъчно уединено, за да му позволи да избяга и да се отпусне от напрежението на дворцовия и правителствения живот, както и да се наслади на по-приятни температури. Поради местоположението си на по-голяма надморска височина от палатинския град Алхамбра, температурата вътре спаднала.

Когато Гранада е превзета, Хенералифе става собственост на католическите монарси, които го поставят под закрилата на алкаид или командир. Филип II в крайна сметка отстъпил вечното кметство и владение на мястото на семейство Гранада Венегас (семейство от покръстени мориски). Държавата си възвърнала това място едва след съдебен спор, продължил близо 100 години и завършил с извънсъдебно споразумение през 1921 г.

Споразумение, чрез което Хенералифе ще стане обект на национално наследство и ще се управлява заедно с Алхамбра чрез Съвета на настоятелите, като по този начин се формира Съветът на настоятелите на Алхамбра и Хенералифе.

Откритият амфитеатър, на който се натъкнахме по пътя си към двореца Хенералифе, е построен през 1952 г. с намерението да бъде домакин, както всяко лято, на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

От 2002 г. насам се провежда и фестивал на фламенкото, посветен на най-известния поет на Гранада: Федерико Гарсия Лорка.

При династията Насриди пътят, който свързвал палатинския град и Хенералифе, започвал от Пуерта дел Арабал, оградена от така наречената Торе де лос Пикос, наречена така, защото бойниците ѝ завършват с тухлени пирамиди.

Това беше криволичещ, наклонен път, защитен от двете страни с високи стени за по-голяма сигурност, и водеше до входа на Патио дел Дескабалгамиенто.

Тези руини или основи са археологически останки от някогашната т. нар. Къща на приятелите. Името и употребата му са достигнали до нас благодарение на „Трактат за земеделието“ на Ибн Луюн от 14 век.

Следователно това е било жилище, предназначено за хора, приятели или роднини, които султанът е уважавал и е смятал за важно да има близо до себе си, но без да нарушава личното им пространство, така че е било изолирано жилище.

Тази алея „Олеандър“ е построена в средата на 19-ти век за посещението на кралица Елизабет II и за да се създаде по-монументален достъп до горната част на двореца.

Олеандърът е друго име, дадено на розовия лавър, който се появява под формата на орнаментален свод по тази разходка. В началото на разходката, отвъд Горните градини, се намира един от най-старите екземпляри на мавританската мирта, която е била почти изгубена и чийто генетичен отпечатък все още се изследва днес.

Това е едно от най-характерните растения на Алхамбра, отличаващо се с къдравите си листа, които са по-големи от тези на обикновената мирта.

Пасео де лас Аделфас се свързва с Пасео де лос Чипресес, който служи като връзка, водеща посетителите към Алхамбра.

Един от най-добре запазените и уникални елементи на Хенералифе е така нареченото Водно стълбище. Смята се, че по време на династията Насриди това стълбище – разделено на четири секции с три междинни платформи – е имало водни канали, които са текли през двата остъклени керамични парапета, захранвани от Кралския канал.

Този водопровод е стигал до малка молитвеница, за която не е останала археологическа информация. На негово място, от 1836 г., има романтична наблюдателна площадка, издигната от управителя на имението по това време.

Изкачването по това стълбище, оградено от лавров свод и ромона на вода, вероятно е създавало идеална среда за стимулиране на сетивата, навлизане в климат, благоприятстващ медитацията, и извършване на измиване преди молитва.

Смята се, че в земите около двореца е имало поне четири големи градини, организирани на различни нива или парати, ограничени от кирпичени стени. Имената на тези овощни градини, които са достигнали до нас, са: Гранде, Колорада, Мерсерия и Фуенте Пеня.

Тези овощни градини продължават, в по-голяма или по-малка степен, от 14-ти век насам, да се обработват, използвайки същите традиционни средновековни техники. Благодарение на това селскостопанско производство, дворът на Насридите е поддържал известна независимост от други външни доставчици на селскостопанска продукция, което му е позволявало да задоволява собствените си хранителни нужди.

Те са били използвани не само за отглеждане на зеленчуци, но и за овощни дървета и пасища за животни. Например, днес се отглеждат артишок, патладжан, боб, смокини, нарове и бадемови дървета.

Днес запазените овощни градини продължават да използват същите техники за селскостопанско производство, използвани през Средновековието, което придава на това пространство голяма антропологична стойност.

До тези градини се стига от Патио де ла Султана по стръмно стълбище от 19-ти век, наречено Лъвското стълбище, заради двете остъклени глинени фигури над портата.

Тези градини могат да се считат за пример за романтична градина. Те са разположени на колони и образуват най-високата част на Хенералифе, с невероятна гледка към целия монументален комплекс.

Присъствието на красиви магнолии се откроява.

Розовите градини датират от 30-те и 50-те години на миналия век, когато държавата придобива Хенералифе през 1921 г.

Тогава възникна необходимостта да се повиши стойността на изоставена зона и стратегически да се свърже с Алхамбра чрез постепенен и плавен преход.

Патио де ла Асекия, наричано още Патио де ла Риа през 19-ти век, днес има правоъгълна структура с два обърнати един към друг павилиона и еркер.

Името на двора идва от Кралския канал, който преминава през този дворец, около който на по-ниско ниво са разположени четири градини в ортогонални партери. От двете страни на напоителния ров са разположени фонтани, които оформят един от най-популярните образи на двореца. Тези фонтани обаче не са оригинални, тъй като нарушават спокойствието и мира, които султанът е търсел по време на моментите си на почивка и медитация.

Този дворец е претърпял множество трансформации, тъй като първоначално този двор е бил затворен за гледките, които откриваме днес през галерията от 18 арки в стил белведер. Единствената част, която би ви позволила да съзерцавате пейзажа, би била централната гледна точка. От тази оригинална гледна точка, седнал на пода и облегнат на перваза на прозореца, човек можеше да съзерцава панорамните гледки към палатинския град Алхамбра.

Като свидетелство за миналото му ще открием насридската декорация в гледната точка, където се откроява наслагването на мазилката на султан Исмаил I върху тази на Мохамед III. Това ясно показва, че всеки султан е имал различни вкусове и нужди и е адаптирал дворците съответно, оставяйки свой собствен отпечатък или следа.

Докато минаваме покрай гледната точка и ако погледнем към интрадоса на арките, ще открием и емблеми на католическите монарси, като например игото и стрелите, както и мотото „Танто Монта“.

Източната страна на двора е нова поради пожар, станал през 1958 г.

Преди да влезем в Patio de la Acequia, намираме Patio de la Guardia. Прост двор с галерии с портик, фонтан в центъра му, който също е украсен с горчиви портокалови дървета. Този двор сигурно е служил като контролна зона и преддверие преди достъп до летните покои на султана.

Това, което се откроява на това място, е, че след изкачване на стръмни стълби, откриваме вход, ограден от преграда, украсена с плочки в нюанси на синьо, зелено и черно на бял фон. Можем да видим и ключа на Насридите, макар и износен от течението на времето.

Докато се изкачваме по стъпалата и преминаваме през този вход, попадаме на завой, пейките на стражата и стръмно, тясно стълбище, което ни води към двореца.

Патио де ла Султана е едно от най-трансформираните пространства. Смята се, че мястото, което сега заема този двор – наричан още Кипарисов двор – е било зоната, предназначена за бившия хамам, баните Хенералифе.

През 16 век тя губи тази си функция и се превръща в градина. С течение на времето е построена северна галерия, заедно с U-образен басейн, фонтан в центъра му и тридесет и осем шумни струи.

Единствените запазени елементи от периода на Насридите са водопадът Асекия Реал, защитен зад ограда, и малък участък от канал, който насочва водата към Патио де ла Асекия.

Името „Кипарисов двор“ се дължи на мъртвото, стогодишно кипарисово дърво, от което днес е останал само стволът му. До нея е поставена керамична плака от Гранада, която ни разказва за легендата за Хинес Перес де Ита от 16-ти век, според която този кипарис е бил свидетел на любовните срещи на любимеца на последния султан, Боабдил, с благороден рицар от Абенсерахе.

Патио дел Дескабалгамиенто, известен още като Патио Поло, е първият двор, с който се сблъскваме при влизане в двореца Хенералифе.

Превозното средство, използвано от султана за достъп до Генералифе, е бил конят и затова той се е нуждаел от място, където да слезе от коня и да настани тези животни. Смята се, че този двор е бил предназначен за тази цел, тъй като е бил мястото за конюшните.

Имаше опорни пейки за качване и слизане от коня, а в страничните участъци имаше две конюшни, които функционираха като конюшни в долната част и сеновали в горната. Поилката с прясна вода за конете също не можеше да липсва.

Заслужава да се отбележи, че над горната част на вратата, водеща към следващия двор, се намира ключа от Алхамбра, символ на династията Насриди, представляващ поздрав и собственост.

Северният портик е най-добре запазен и е бил предназначен за покоите на султана.

Откриваме портик с пет арки, поддържани от колони и алхамии в краищата им. След този портик, за да стигнете до Кралската зала, се минава през тройна арка, в която са написани стихотворения, разказващи за битката при Ла Вега или Сиера Елвира през 1319 г., което ни дава информация за датировката на мястото.

Отстрани на тази тройна арка има и *така*, малки ниши, изкопани в стената, където е била поставяна вода.

Кралската зала, разположена в квадратна кула, украсена с гипсова мазилка, е била мястото, където султанът – въпреки че е бил дворец за отдих – е приемал спешни аудиенции. Според записаните там стихове, тези аудиенции е трябвало да бъдат кратки и директни, за да не се наруши прекомерно почивката на емира.

Дворците Насриди представляват най-емблематичната и поразителна част от монументалния комплекс. Те са построени през 14-ти век, време, което може да се счита за едно от най-великите времена за династията Насриди.

Тези дворци са били зоната, запазена за султана и неговите близки роднини, където се е провеждал семейният живот, но също така и официалният и административен живот на кралството.

Дворците са: Мешуар, Комарес и Лъвският дворец.

Всеки от тези дворци е построен независимо, по различно време и със свои собствени отличителни функции. След превземането на Гранада дворците са обединени и от този момент нататък те стават известни като Кралската къща, а по-късно като Старата кралска къща, когато Чарлз V решава да построи свой собствен дворец.

Мешуарът е най-старата част от дворците на Насридите, но е и пространството, което е претърпяло най-големи трансформации с течение на времето. Името му произлиза от арабската дума *Maswar*, която се отнася до мястото, където се е събирала *Sura* или Министерският съвет на султана, разкривайки по този начин една от функциите му. Това е било и преддверието, където султанът е раздавал правосъдие.

Строежът на Мешуара се приписва на султан Исмаил I (1314–1325) и е бил модифициран от неговия внук Мохамед V. Християните обаче са тези, които най-много са преобразили това пространство, като са го превърнали в параклис.

В периода на Насридите това пространство е било много по-малко и е било организирано около четирите централни колони, където все още може да се види характерният за Насридите кубичен капител, боядисан в кобалтово синьо. Тези колони са били поддържани от фенер, който е осигурявал зенитна светлина, но е бил премахнат през 16 век, за да се създадат горни стаи и странични прозорци.

За да се превърне пространството в параклис, подът е бил понижен и отзад е добавено малко правоъгълно пространство, сега отделено от дървена балюстрада, която показва къде се е намирал горният хор.

Керамичният перваз с декорация във формата на звезди е донесен от другаде. Сред звездите му можете да видите последователно: герба на Насридското кралство, този на кардинал Мендоса, двуглавия орел на австрийците, мотото „Няма победител освен Бог“ и Херкулесовите стълбове от императорския щит.

Над пиедестала, гипсов епиграфски фриз повтаря: „Царството е Божие. Силата е Божия. Славата е Божия.“ Тези надписи заместват християнските еякулации: "Christus regnat. Christus vincit. Christus imperat."

Сегашният вход към Мексуар е отворен в днешно време, като е променено местоположението на един от Херкуловите стълбове с мотото „Plus Ultra“, който е преместен на източната стена. Гипсовата корона над вратата остава на оригиналното си място.

В задната част на стаята врата води към Ораторията, до която първоначално се е стигало през галерията Мачука.

Това пространство е едно от най-повредените в Алхамбра поради експлозията на барутен склад през 1590 г. Реставрирано е през 1917 г.

По време на реставрацията нивото на пода беше понижено, за да се предотвратят инциденти и да се улеснят посещенията. Като свидетел на оригиналното ниво, под прозорците е останала непрекъсната пейка.

Тази впечатляваща фасада, обширно реставрирана между 19-ти и 20-ти век, е построена от Мохамед V в чест на превземането на Алхесирас през 1369 г., което му дава власт над Гибралтарския проток.

В този двор султанът приемал поданици, на които била предоставена специална аудиенция. Беше поставен в централната част на фасадата, върху джамуга между двете врати и под голямата стреха, шедьовър на насридското дърводелство, който го увенчаваше.

Фасадата има голямо алегорично натоварване. В него участниците можеха да прочетат:

„Моята позиция е тази на корона, а портата ми е разклонение: Западът вярва, че в мен е Изтокът.“
Ал-Гани би-Ллах ми е поверил да отворя вратата към победата, която се обявява.
Ами, чакам го да се появи, когато хоризонтът се разкрие сутринта.
Нека Бог направи делото му толкова красиво, колкото са характерът и фигурата му!

Вратата отдясно е служела за достъп до частните помещения и сервизната зона, докато вратата отляво, през извит коридор с пейки за стражата, е осигурявала достъп до двореца Комарес, по-специално до вътрешния двор на Араянес.

Поданиците, получили аудиенция, чакали пред фасадата, отделени от султана от кралската гвардия, в стаята, известна сега като Златната стая.

Името *Златният квартал* произлиза от периода на католическите монарси, когато кесонираният таван на Насридите е пребоядисан със златни мотиви и са включени емблемите на монарсите.

В центъра на двора се намира нисък мраморен фонтан с галони, реплика на фонтана Линдараджа, съхраняван в музея Алхамбра. От едната страна на купчината решетка води към тъмен подземен коридор, използван от пазач.

Една от характеристиките на испано-мюсюлманската къща е достъпът до жилището през извит коридор, който води до открит двор, център на живота и организацията на дома, оборудван с воден елемент и растителност. Същата концепция се среща и в Patio de los Arrayanes, но в по-голям мащаб, с размери 36 метра дължина и 23 метра ширина.

Патио де лос Араянес е центърът на двореца Комарес, където се е осъществявала политическата и дипломатическата дейност на Насридското кралство. Това е правоъгълно вътрешно дворче с впечатляващи размери, чиято централна ос е голям басейн. В него неподвижната вода действа като огледало, което придава дълбочина и вертикалност на пространството, създавайки по този начин дворец върху водата.

В двата края на басейна, дюзи нежно вкарват вода, за да не нарушат огледалния ефект или тишината на мястото.

Отстрани на басейна са разположени две лехи с мирта, които дават името на сегашното място: Patio de los Arrayanes. В миналото е бил известен още като Патио де ла Алберка.

Наличието на вода и растителност не е само отговор на орнаментални или естетически критерии, но и на намерението за създаване на приятни пространства, особено през лятото. Водата освежава околната среда, докато растителността задържа влагата и осигурява аромат.

По по-дългите страни на двора има четири самостоятелни жилища. От северната страна се издига кулата Комарес, в която се помещава Тронната зала или Залата на посланиците.

От южната страна фасадата действа като trompe l'oeil, тъй като сградата, която е съществувала зад нея, е била разрушена, за да свърже двореца на Чарлз V със Стария кралски дом.

Преди да влезем в дворците на Насридите, ако погледнем наляво, ще открием два двора.

Първият е Patio de la Mezquita, кръстен на малката джамия, разположена в един от ъглите му. Въпреки това, от 20-ти век е известно и като Медресето на принцовете, тъй като структурата му е сходна с медресето в Гранада.

По-нататък се намира Патио де Мачука, кръстен на архитекта Педро Мачука, който е отговарял за надзора на строителството на двореца на Чарлз V през 16 век и е живял там.

Този двор е лесно разпознаваем по басейна с лобовидни ръбове в центъра му, както и по сводестите кипариси, които възстановяват архитектурното усещане на пространството по неинвазивен начин.

Лодъчната зала е преддверието на Тронната зала или Залата на посланиците.

Върху стълбовете на арката, която води към тази стая, откриваме ниши, издълбани в мрамор и украсени с цветни плочки. Това е един от най-характерните орнаментални и функционални елементи на дворците на Насридите: *такас*.

*Таките* са малки ниши, изкопани в стените, винаги разположени по двойки и обърнати една към друга. Те са били използвани за държане на кани с прясна вода за пиене или ароматизирана вода за миене на ръце.

Сегашният таван на залата е репродукция на оригинала, изгубен при пожар през 1890 г.

Името на тази стая произлиза от фонетична промяна на арабската дума *baraka*, която означава „благословия“ и която се повтаря многократно по стените на стаята. Това не произлиза, както е общоприето, от формата на обърнатия покрив на лодката.

Именно на това място новите султани са искали благословията на своя бог, преди да бъдат коронясани като такива в тронната зала.

Преди да влезем в Тронната зала, откриваме два странични входа: отдясно, малка молитвеница с михраб; и отляво, вратата за достъп до вътрешността на кулата Комарес.

Залата на посланиците, наричана още Тронната зала или Залата на Комарес, е мястото на султанския трон и следователно центърът на властта на династията Насриди. Може би поради тази причина се намира в рамките на Торе де Комарес, най-голямата кула в монументалния комплекс, висока 45 метра. Етимологията му идва от арабската дума *arsh*, която означава шатра, павилион или трон.

Стаята е оформена като идеален куб, а стените ѝ са покрити с богата декорация чак до тавана. Отстрани има девет еднакви ниши, групирани в групи от по три с прозорци. Тази срещу входа е с по-сложна декорация, тъй като е била мястото, заемано от султана, осветена отзад, което е благоприятствало ефекта на ослепяване и изненада.

В миналото прозорците са били покрити с витражи с геометрични форми, наречени *кумарии*. Те са били загубени поради ударната вълна от барутен склад, който е експлодирал през 1590 г. в Карера дел Даро.

Декоративното богатство на хола е изключително. Започва се отдолу с геометрично оформени плочки, които създават визуален ефект, подобен на този на калейдоскоп. Продължава по стените с лепенки, които приличат на висящи гоблени, украсени с растителни мотиви, цветя, миди, звезди и изобилна епиграфика.

Съвременната писменост е от два вида: курсив, най-разпространеният и лесно разпознаваем; и куфически, културна писменост с праволинейни и ъгловати форми.

Сред всички надписи най-забележителният е този, който се появява под тавана, върху горната ивица на стената: сура 67 от Корана, наречена *Царството* или *на Господството*, която се простира по протежение на четирите стени. Тази сура била рецитирана от новите султани, за да провъзгласят, че властта им идва директно от Бог.

Образът на божествената сила е представен и на тавана, съставен от 8017 различни части, които чрез колела от звезди илюстрират ислямската есхатология: седемте небеса и осмото, рая, Трона на Аллах, представен от централния купол на мукарните.

За да влезете в Християнската кралска къща, трябва да използвате една от вратите, отворени в лявата ниша на Залата на двете сестри.

Карл V, внук на католическите монарси, посещава Алхамбра през юни 1526 г., след като се жени за Изабела Португалска в Севиля. След пристигането си в Гранада, двойката се установява в самата Алхамбра и нарежда построяването на нови помещения, днес известни като Императорските покои.

Тези пространства напълно се разминават с архитектурата и естетиката на Насридите. Въпреки това, тъй като е построен върху градински площи между двореца Комарес и Двореца на лъвовете, е възможно да се види горната част на Кралския хамам или Комарес хамам през някои малки прозорци, разположени отляво на коридора. Няколко метра по-нататък, други отвори позволяват гледка към Залата на леглата и Галерията на музикантите.

Кралските бани са били не само място за хигиена, но и идеално място за развиване на политически и дипломатически отношения по спокоен и приятелски начин, съпроводено от музика, която да оживи събитието. Това пространство е отворено за обществеността само при специални поводи.

През този коридор се влиза в Императорския кабинет, който се откроява със своята ренесансова камина с императорския герб и дървен кесониран таван, проектиран от Педро Мачука, архитект на двореца на Карл V. На кесонирания таван можете да прочетете надписа „PLUS ULTRA“, мото, прието от императора, заедно с инициалите K и Y, съответстващи на Карл V и Изабела Португалска.

След като излезете от залата, отдясно се намират Императорските стаи, които в момента са затворени за обществеността и са достъпни само при специални поводи. Тези стаи са известни още като Стаите на Вашингтон Ървинг, тъй като именно там американският писател-романтик е отсядал по време на престоя си в Гранада. Вероятно именно на това място е написал известната си книга *Разкази за Алхамбра*. Над вратата може да се види паметна плоча.

В непосредствена близост до Patio de la Reja се намира Patio de Lindaraja, украсен с резбовани чемширови живи плетове, кипариси и горчиви портокалови дървета. Този двор дължи името си на гледната площадка Насрид, разположена от южната му страна, която носи същото име.

По време на периода на Насридите градината е имала съвсем различен вид от днешния, тъй като е била пространство, отворено към пейзажа.

С пристигането на Чарлз V градината е оградена, приемайки оформление, подобно на това на манастир, благодарение на галерия с портик. За построяването му са използвани колони от други части на Алхамбра.

В центъра на двора се извисява бароков фонтан, над който в началото на 17 век е поставен басейн от насридски мрамор. Фонтанът, който виждаме днес, е реплика; Оригиналът се съхранява в музея Алхамбра.

Патио де лос Леонес е сърцевината на този дворец. Това е правоъгълен двор, заобиколен от галерия с портик и сто двадесет и четири колони, всички различни една от друга, които свързват различните помещения на двореца. Има известна прилика с християнски манастир.

Това пространство се смята за едно от бижутата на ислямското изкуство, въпреки че нарушава обичайните модели на испано-мюсюлманската архитектура.

Символизмът на двореца се върти около концепцията за градина-рай. Четирите водни канала, които текат от центъра на двора, биха могли да представляват четирите реки на ислямския рай, придавайки на двора кръстообразна форма. Колоните напомнят за палмова гора, като райски оазиси.

В центъра се намира известният Фонтан на лъвовете. Дванадесетте лъва, макар и в подобна позиция – нащрек и с гръб към фонтана – имат различни черти. Те са издълбани от бял мрамор Macael, внимателно подбран, за да се възползва от естествените жилки на камъка и да подчертае неговите отличителни характеристики.

Съществуват различни теории за неговата символика. Някои смятат, че те представляват силата на династията Насриди или султан Мохамед V, дванадесетте знака на зодиака, дванадесетте часа от денонощието или дори хидравличен часовник. Други твърдят, че това е преосмисляне на Бронзовото море на Юдея, поддържано от дванадесет бика, тук заменени от дванадесет лъва.

Централната купа вероятно е била издълбана на място и съдържа поетични надписи, възхваляващи Мохамед V и хидравличната система, която захранва фонтана и регулира потока на вода, за да предотврати преливане.

„На пръв поглед водата и мраморът сякаш се сливат, без да знаем кое от двете се плъзга.“
Не виждаш ли как водата се разлива в купата, но чучурите ѝ веднага я скриват?

Той е влюбен, чиито клепачи преливат от сълзи,
сълзи, които тя крие от страх от доносник.

Не е ли всъщност като бял облак, който излива напоителните си канали върху лъвовете и прилича ли на ръката на халифа, който сутрин щедро обсипва бойните лъвове с благодат?

Фонтанът е претърпял различни трансформации през времето. През 17-ти век е добавен втори басейн, който е премахнат през 20-ти век и преместен в градината на Адарвес на Алказаба.

Християнската адаптация на двореца включва създаването на директен достъп до кулата Комарес чрез двуетажна открита галерия. Тази галерия предлага великолепни гледки към два от най-емблематичните квартали на Гранада: Албайсин и Сакромонте.

От галерията, гледайки надясно, можете да видите и съблекалнята на кралицата, която, подобно на други споменати по-горе зони, може да бъде посетена само по специални поводи или като пространство на месеца.

Гардеробната на кралицата се намира в кулата на Юсуф I, кула, издадена напред спрямо стената. Християнското му име идва от употребата, която му е дала Изабел Португалска, съпруга на Карл V, по време на престоя си в Алхамбра.

Вътре пространството е адаптирано към християнската естетика и помещава ценни ренесансови картини на Юлий Ахил и Александър Майнер, ученици на Рафаело Санцио, известен още като Рафаело от Урбино.

Слизайки от галерията, откриваме Патио де ла Реха. Името му идва от непрекъснатия балкон с ковани железни парапети, монтиран в средата на 17 век. Тези решетки служеха като отворен коридор, който свързваше и защитаваше съседните стаи.

Залата на двете сестри получава сегашното си име от наличието на две двойни плочи от мрамор Макаел, разположени в центъра на стаята.

Тази стая донякъде наподобява Залата на Абенсерахес: тя е разположена по-високо от двора и зад входа има две врати. Лявата врата водеше до тоалетната, а дясната - към горните стаи на къщата.

За разлика от двойната си стая, тази се отваря на север към Sala de los Ajimeces и малката наблюдателна площадка: Mirador de Lindaraja.

По време на династията Насриди, по времето на Мохамед V, тази стая е била известна като *кубба ал-кубра*, тоест главната кубба, най-важната в Двореца на лъвовете. Терминът *кубба* се отнася до квадратен план на пода, покрит с купол.

Куполът е изобразен като осемлъчева звезда, разгъваща се в триизмерна структура, съставена от 5416 мукарни, някои от които все още запазват следи от полихромия. Тези мукарни са разпределени в шестнадесет купола, разположени над шестнадесет прозореца с решетки, които осигуряват променяща се светлина в стаята в зависимост от времето на деня.

Преди да влезем в западната зала, известна още като Залата на Абенсерахес, откриваме дървени врати със забележителни резби, запазени от средновековието.

Името на тази стая е свързано с легенда, според която, поради слух за любовна връзка между рицар от рода Абенсерахе и любимеца на султана или поради предполагаеми заговори на това семейство за сваляне на монарха, султанът, изпълнен с гняв, свикал рицарите от рода Абенсерахе. В резултат на това тридесет и шест от тях загубиха живота си.

Тази история е записана през 16-ти век от писателя Хинес Перес де Ита в романа му за *Гражданските войни в Гранада*, където той разказва, че рицарите са били убити в тази стая.

Поради тази причина някои твърдят, че виждат в петната от ръжда по централния фонтан символична следа от реките от кръв на тези рицари.

Тази легенда е вдъхновила и испанския художник Мариано Фортуни, който я е запечатал в творбата си, озаглавена *Клането на Абенсерахес*.

При влизането през вратата открихме два входа: десният водеше към тоалетната, а левият – към някакви стълби, водещи към горните стаи.

Залата на Абенсерахес е частно и самостоятелно жилище на приземния етаж, структурирано около голяма *куба* (купол на арабски).

Гипсовият купол е богато украсен с мукарни, произхождащи от осемлъчева звезда в сложна триизмерна композиция. Мукарните са архитектурни елементи, базирани на висящи призми с вдлъбнати и изпъкнали форми, напомнящи сталактити.

Когато влезете в стаята, забелязвате спад на температурата. Това е така, защото единствените прозорци са разположени отгоре, което позволява на горещия въздух да излиза. Междувременно водата от централния фонтан охлажда въздуха, което прави помещението, със затворени врати, да функционира като своеобразна пещера с идеална температура за най-горещите летни дни.

Зад Залата на двете сестри, на север, се намира напречен кораб, покрит със свод тип мукарнас. Тази стая се нарича Залата на Аджимечес (прозорците с колони) заради вида прозорци, които сигурно са затваряли отворите, разположени от двете страни на централната арка, водеща към гледната точка Линдараджа.

Смята се, че белите стени на тази стая първоначално са били покрити с копринени тъкани.

Така наречената гледна точка Линдараджа дължи името си на арабския термин *Айн Дар Айса*, който означава „очите на Дома Айса“.

Въпреки малкия си размер, интериорът на наблюдателната площадка е забележително декориран. От една страна, тя се отличава с плочки с поредица от малки, преплетени звезди, което изискваше щателна работа от страна на занаятчиите. От друга страна, ако погледнете нагоре, можете да видите таван с цветно стъкло, вградено в дървена конструкция, наподобяващо капандура.

Този фенер е представителен пример за това как са изглеждали много от загражденията или прозорците с прегради на Палатинската Алхамбра. Когато слънчевата светлина освети стъклото, тя проектира цветни отражения, които осветяват декора, придавайки на пространството уникална и постоянно променяща се атмосфера през целия ден.

По време на периода на Насридите, когато дворът все още е бил отворен, човек е можел да седне на пода на наблюдателната площадка, да опира ръка на перваза на прозореца и да се наслади на невероятна гледка към квартал Албайзин. Тези възгледи са изгубени в началото на 16 век, когато са построени сградите, предназначени за резиденция на император Карл V.

Залата на кралете заема цялата източна страна на Patio de los Leones и въпреки че изглежда е интегрирана в двореца, се смята, че е имала своя собствена функция, вероятно от развлекателен или дворцов характер.

Това пространство се откроява с това, че е запазило един от малкото примери за фигуративна живопис на Насридите.

В трите спални, всяка с размери приблизително петнадесет квадратни метра, има три фалшиви свода, украсени с рисунки върху агнешка кожа. Тези кожи били закрепвани към дървената опора с помощта на малки бамбукови пирони, техника, която предотвратявала ръждясването на материала.

Името на стаята вероятно произлиза от интерпретацията на картината в централната ниша, която изобразява десет фигури, които биха могли да съответстват на първите десет султани на Алхамбра.

В страничните ниши можете да видите рицарски сцени на бой, лов, игри и любов. В тях присъствието на християнски и мюсюлмански фигури, споделящи едно и също пространство, е ясно разграничено от облеклото им.

Произходът на тези картини е бил обект на широки дискусии. Поради линейния им готически стил се смята, че вероятно са изработени от християнски художници, запознати с мюсюлманския свят. Възможно е тези произведения да са резултат от добрите отношения между Мохамед V, основател на този дворец, и християнския крал Педро I от Кастилия.

Стаята на тайните е квадратна стая, покрита със сферичен свод.

Нещо много особено и любопитно се случва в тази стая, което я прави една от любимите атракции за посетителите на Алхамбра, особено за най-малките.

Феноменът е, че ако един човек застане в единия ъгъл на стаята, а друг в противоположния ъгъл – и двамата с лице към стената и възможно най-близо до нея – единият от тях може да говори много тихо, а другият ще чуе съобщението перфектно, сякаш е точно до него.

Именно благодарение на тази акустична „игра“ стаята получава името си: **Стая на тайните**.

Дворецът, известен като Дворецът на лъвовете, е построен по време на второто управление на султан Мохамед V, което започва през 1362 г. и продължава до 1391 г. През този период започва строителството на Двореца на лъвовете, в съседство с Двореца Комарес, построен от баща му, султан Юсуф I.

Този нов дворец е бил наричан още *Дворецът Рияд*, тъй като се смята, че е построен върху старите градини Комарес. Терминът *Рияд* означава „градина“.

Смята се, че първоначалният достъп до двореца е бил през югоизточния ъгъл, от улица „Реал“, и през извит вход. В момента, поради християнските модификации след завоеванието, достъпът до Залата на Мукарните е директен от двореца Комарес.

Залата на Мукарнас носи името си от впечатляващия свод мукарнас, който първоначално я е покривал, но който почти напълно се е срутил в резултат на вибрациите, причинени от експлозията на барутен склад на Карера дел Даро през 1590 г.

Останки от този свод все още могат да се видят от едната страна. От противоположната страна има останки от по-късен християнски свод, в който се появяват буквите „FY“, традиционно свързвани с Фердинанд и Изабела, въпреки че всъщност съответстват на Филип V и Изабела Фарнезе, посетили Алхамбра през 1729 г.

Смята се, че стаята може да е функционирала като вестибюл или чакалня за гости, присъстващи на празненствата, партитата и приемите на султана.

Голямото пространство, известно днес като Jardines del Partal, дължи името си на Palacio del Pórtico, кръстен на галерията си с портик.

Това е най-старият запазен дворец в монументалния комплекс, чието построяване се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век.

Този дворец донякъде прилича на двореца Комарес, въпреки че е по-стар: правоъгълен двор, централен басейн и отражение на портика във водата като огледало. Основната ѝ отличителна черта е наличието на странична кула, известна от 16-ти век като Дамската кула, въпреки че е наричана и Обсерваторията, тъй като Мохамед III е бил голям почитател на астрономията. Кулата има прозорци, обърнати към четирите посоки на света, което позволява зашеметяващи гледки.

Забележителен любопитство е, че този дворец е бил частна собственост до 12 март 1891 г., когато неговият собственик, Артур фон Гвинер, немски банкер и консул, отстъпва сградата и околната земя на испанската държава.

За съжаление, фон Гвинер демонтира дървения покрив на наблюдателната площадка и я премества в Берлин, където сега е изложена в музея в Пергамон като един от акцентите в колекцията му от ислямско изкуство.

В съседство с Парталския дворец, вляво от Дамската кула, се намират няколко къщи на Насридите. Една от тях е наречена „Къщата на картините“ заради откритието в началото на 20-ти век на темперни картини върху мазилка от 14-ти век. Тези изключително ценни картини са рядък пример за фигуративна стенопис на Насридите, изобразяващи придворни, ловни и празнични сцени.

Поради тяхната важност и от съображения за опазване, тези домове не са отворени за обществеността.

Вдясно от Парталския дворец, на крепостната стена, се намира Парталският ораторий, чието построяване се приписва на султан Юсуф I. Достъпът е чрез малко стълбище, тъй като е издигнато от нивото на земята.

Един от стълбовете на исляма е да се молим пет пъти на ден, обърнати към Мека. Ораторият е функционирал като палатински параклис, който е позволявал на обитателите на близкия дворец да изпълняват това религиозно задължение.

Въпреки малкия си размер (около дванадесет квадратни метра), ораториумът разполага с малък вестибюл и молитвена стая. Интериорът му се отличава с богата мазилка с растителни и геометрични мотиви, както и надписи от Корана.

Качвайки се по стълбите, точно пред входната врата, ще откриете михраба на югозападната стена, обърната към Мека. Има многоъгълен план на етажа, вусоарен свод във формата на подкова и е покрит с купол мукарнас.

От особено значение е епиграфският надпис, разположен върху импостите на михрабската арка, който приканва към молитва: „Елате и се молете и не бъдете сред небрежните.“

Към ораторията е прикрепена къщата на Атасио де Бракамонте, която е дадена през 1550 г. на бившия оръженосец на пазителя на Алхамбра, граф Тендила.

На най-високото плато в района на Партал се намират археологическите останки от двореца на Юсуф III. Този дворец е отстъпен през юни 1492 г. от католическите монарси на първия управител на Алхамбра, дон Иниго Лопес де Мендоса, втори граф на Тендила. Поради тази причина е известен още като двореца Тендила.

Причината този дворец да е в руини произлиза от разногласията, възникнали през 18 век между потомците на граф Тендила и Филип V Бурбонски. След смъртта на ерцхерцог Карл II Австрийски без наследници, семейство Тендила подкрепя ерцхерцог Карл Австрийски вместо Филип Бурбонски. След възкачването на Филип V на трона са предприети репресии: през 1718 г. им е отнето кметството на Алхамбра, а по-късно и на двореца, който е демонтиран, а материалите му са продадени.

Някои от тези материали се появяват отново през 20-ти век в частни колекции. Смята се, че така наречената „плочка на Фортуни“, съхранявана във Валенсийския институт „Дон Жуан“ в Мадрид, би могла да произхожда от този дворец.

От 1740 г. нататък мястото на двореца се превръща в зона с отдадени под наем зеленчукови градини.

През 1929 г. тази област е възстановена от испанската държава и е върната на собствеността на Алхамбра. Благодарение на работата на Леополдо Торес Балбас, архитект и реставратор на Алхамбра, това пространство е подобрено чрез създаването на археологическа градина.

Палатинската градска стена първоначално е имала повече от тридесет кули, от които днес са останали само двадесет. Първоначално тези кули са имали строго отбранителна функция, въпреки че с течение на времето някои са възприели и жилищна употреба.

На изхода на дворците Насриди, от района на Партал Алто, калдъръмена пътека води до Хенералифе. Този маршрут следва участъка от стената, където се намират едни от най-емблематичните кули на комплекса, оградени от градинска зона с красиви гледки към Албайсин и овощните градини на Хенералифе.

Една от най-забележителните кули е Кулата на върховете, построена от Мохамед II и по-късно реновирана от други султани. Лесно е разпознаваем по тухлените си пирамидални бойници, от които може да произлиза името му. Други автори обаче смятат, че името идва от конзолите, които стърчат от горните му ъгли и които са държали машикулите - защитни елементи, позволяващи противодействие на атаки отгоре.

Основната функция на кулата е била да защитава Арабалската порта, разположена в основата ѝ, която се е свързвала с Куеста дел Рей Чико, улеснявайки достъпа до квартал Албайсин и стария средновековен път, който е свързвал Алхамбра с Хенералифе.

В християнско време е построен външен бастион с конюшни, за да се засили защитата му, който е затворен от нов вход, известен като Желязната порта.

Въпреки че кулите обикновено се свързват изключително с военна функция, известно е, че Торе де лос Пикос е имала и жилищно предназначение, както се вижда от орнаментите, присъстващи във вътрешността ѝ.

Torre de la Cautiva е получила различни имена с течение на времето, като Torre de la Ladrona или Torre de la Sultana, въпреки че най-популярното най-накрая надделява: Torre de la Cautiva.

Това име не се основава на доказани исторически факти, а по-скоро е плод на романтична легенда, според която Изабел де Солис е била затворена в тази кула. По-късно тя приема исляма под името Зорайда и става любимата султанка на Мулей Хасен. Тази ситуация предизвика напрежение с Айша, бившата султанка и майка на Боабдил, тъй като Зораида – чието име означава „утринна звезда“ – измести позицията ѝ в двора.

Строежът на тази кула се приписва на султан Юсуф I, който е отговорен и за двореца Комарес. Това приписване се подкрепя от надписите в главната зала, дело на везира Ибн ал-Яяб, които възхваляват този султан.

В стиховете, изписани по стените, везирът многократно използва термина калахура, което оттогава се използва за обозначаване на укрепени дворци, какъвто е случаят с тази кула. Освен че служи за отбранителни цели, кулата помещава богато украсен, автентичен дворец вътре.

Що се отнася до орнаментацията, главната зала е с цокъл, облицован с керамични плочки и геометрични фигури в различни цветове. Сред тях се откроява лилавото, чието производство по онова време е било особено трудно и скъпо, така че е било запазено изключително за пространства с голямо значение.

Кулата на инфантите, подобно на Кулата на пленника, дължи името си на легенда.

Това е легендата за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, които са живели в тази кула, история, събрана от Вашингтон Ървинг в неговите известни „Разкази за Алхамбра“.

Строежът на този дворец-кула, или *калахура*, се приписва на султан Мохамед VII, който е управлявал между 1392 и 1408 г. Следователно, това е една от последните кули, построени от династията Насриди.

Това обстоятелство се отразява и във вътрешната украса, която показва признаци на известен упадък в сравнение с предишни периоди на по-голям художествен разкош.

В края на Пасео де лас Торес, в най-източната част на северната стена, се намират останките от цилиндрична кула: Торе дел Кабо де Карера.

Тази кула е била практически разрушена в резултат на експлозиите, извършени през 1812 г. от войските на Наполеон по време на отстъплението им от Алхамбра.

Смята се, че е построена или възстановена по заповед на католическите монарси през 1502 г., както е потвърдено от сега изгубен надпис.

Името му идва от местоположението му в края на улица „Кале Майор“ на Алхамбра, маркирайки границата или „кап де карера“ на въпросния път.

Дворецът на Чарлз V, със своите шестдесет и три метра ширина и седемнадесет метра височина, следва пропорциите на класическата архитектура, поради което е разделен хоризонтално на две нива с ясно разграничена архитектура и декорация.

За украса на фасадите му са използвани три вида камък: сив, компактен варовик от Сиера Елвира, бял мрамор от Макаел и зелен серпентин от Баранко де Сан Хуан.

Външната украса възвеличава образа на император Карл V, подчертавайки неговите добродетели чрез митологични и исторически препратки.

Най-забележителните фасади са тези от южната и западната страна, и двете проектирани като триумфални арки. Главният портал е разположен от западната страна, където главната врата е увенчана с крилати победи. От двете страни има две малки врати, над които са разположени медальони с фигури на войници на кон в бойна стойка.

Симетрично дублирани релефи са разположени върху пиедесталите на колоните. Централните релефи символизират Мира: те показват две жени, седнали върху могила от оръжия, носещи маслинови клонки и поддържащи Херкулесовите стълбове, световната сфера с императорската корона и мотото *PLUS ULTRA*, докато херувими горят бойната артилерия.

Страничните релефи изобразяват военни сцени, като например битката при Павия, където Карл V побеждава Франциск I от Франция.

На върха има балкони, оградени от медальони, изобразяващи два от дванадесетте подвизи на Херкулес: единият убива Немейския лъв, а другият е изправен пред критския бик. Гербът на Испания се появява в централния медальон.

В долната част на двореца се открояват рустикални каменни блокове, предназначени да предадат усещане за солидност. Над тях са разположени бронзови пръстени, държани от животински фигури като лъвове – символи на власт и защита – а в ъглите – двуглави орли, намекващи за имперската власт и хералдическата емблема на императора: двуглавият орел на Чарлз I Испански и V Германски.

Император Карл I от Испанията и V от Свещената Римска империя, внук на католическите монарси и син на Йоана I от Кастилия и Филип Красиви, посещава Гранада през лятото на 1526 г., след като се жени за Изабела от Португалия в Севиля, за да прекара медения си месец.

При пристигането си императорът бил пленен от очарованието на града и Алхамбра и решил да построи нов дворец в палатинския град. Този дворец ще бъде известен като Новата кралска къща, за разлика от дворците на Насридите, които оттогава са известни като Старата кралска къща.

Творбите са поръчани на толедския архитект и художник Педро Мачука, за когото се твърди, че е бил ученик на Микеланджело, което би обяснило задълбочените му познания за класическия Ренесанс.

Мачука проектира монументален дворец в ренесансов стил, с квадратен план и кръг, интегриран във вътрешността му, вдъхновен от паметниците на класическата античност.

Строителството започва през 1527 г. и е финансирано до голяма степен от данъците, които мориските трябва да плащат, за да продължат да живеят в Гранада и да запазят своите обичаи и ритуали.

През 1550 г. Педро Мачука умира, без да е завършил двореца. Синът му Луис продължил проекта, но след смъртта му работата спряла за известно време. Те са възобновени през 1572 г. по време на управлението на Филип II, поверени на Хуан де Ореа по препоръка на Хуан де Ерера, архитект на манастира Ел Ескориал. Въпреки това, поради липсата на ресурси, причинена от войната в Алпухаррас, не е постигнат значителен напредък.

Едва през 20-ти век строителството на двореца е завършено. Първо под ръководството на архитекта-реставратор Леополдо Торес Балбас, а накрая през 1958 г. от Франсиско Прието Морено.

Дворецът на Карл V е замислен като символ на всеобщ мир, отразяващ политическите стремежи на императора. Карл V обаче никога не е виждал лично двореца, който е наредил да бъде построен.

Музеят Алхамбра се намира на партера на двореца на Карл V и е разделен на седем зали, посветени на испано-мюсюлманската култура и изкуство.

В него се помещава най-добрата съществуваща колекция от насридско изкуство, съставена от произведения, открити при разкопки и реставрации, извършени в самата Алхамбра през годините.

Сред изложените произведения са мазилки, колони, дърводелски изделия, керамика от различни стилове – като например известната Ваза на газелите – копие на лампата от Голямата джамия в Алхамбра, както и надгробни плочи, монети и други предмети с голяма историческа стойност.

Тази колекция е идеалното допълнение към посещението на монументалния комплекс, тъй като предоставя по-добро разбиране за ежедневието и културата през периода на Насридите.

Входът в музея е безплатен, въпреки че е важно да се отбележи, че е затворен в понеделник.

Когато Педро Мачука проектира двореца на Чарлз V, той го прави, използвайки геометрични форми със силна ренесансова символика: квадратът, който представя земния свят, вътрешният кръг като символ на божественото и творението, а осмоъгълникът – запазен за параклиса – като съюз между двата свята.

При влизане в двореца се озоваваме във внушителен кръгъл двор с портик, издигнат спрямо екстериора. Този двор е заобиколен от две насложени галерии, и двете с тридесет и две колони. На приземния етаж колоните са от дорийско-тоскански ордер, а на горния етаж - от йонийски.

Колоните са били направени от пудингов камък или бадемов камък от град Ел Туро в Гранада. Този материал е избран, защото е по-икономичен от първоначално планирания в дизайна мрамор.

Долната галерия има пръстеновиден свод, който вероятно е бил предназначен да бъде украсен със стенописи. Горната галерия, от своя страна, има дървен кесониран таван.

Фризът, който обгражда двора, е с *бурокраниос*, изображения на волски черепи, декоративен мотив с корени в Древна Гърция и Рим, където са били използвани във фризове и гробници, свързани с ритуални жертвоприношения.

Двата етажа на двора са свързани с две стълбища: едното от северната страна, построено през 17-ти век, и другото също от северната страна, проектирано през 20-ти век от архитекта-консерватор на Алхамбра, Франсиско Прието Морено.

Въпреки че никога не е бил използван като кралска резиденция, дворецът в момента е дом на два важни музея: Музеят за изящни изкуства на горния етаж, с изключителна колекция от живопис и скулптура от Гранада от 15-ти до 20-ти век, и Музеят Алхамбра на партера, до който се стига през западното входно антре.

В допълнение към музейната си функция, централният двор се гордее с изключителна акустика, което го прави отлично място за концерти и театрални представления, особено по време на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

На улица „Реал“, на мястото, съседно на сегашната църква „Санта Мария де ла Алхамбра“, се намира банята „Джамия“.

Тази баня е построена по време на управлението на султан Мохамед III и е финансирана от джизие, данък, начисляван на християните за засаждане на земя по границата.

Използването на хамам Къпането е било от съществено значение в ежедневието на един ислямски град и Алхамбра не е била изключение. Поради близостта си до джамията, тази баня е изпълнявала ключова религиозна функция: позволявала е измиване или ритуали за пречистване преди молитва.

Функцията му обаче не е била изключително религиозна. Хамамът е служил и като място за лична хигиена и е бил важно място за социални срещи.

Употребата му се регулираше от графици, като мъжете я използваха сутрин, а жените следобед.

Вдъхновени от римските бани, мюсюлманските бани споделяли разположението на камерите си, въпреки че били по-малки и функционирали с пара, за разлика от римските бани, които били потапящи се вани.

Банята се състоеше от четири основни пространства: стая за почивка или съблекалня, студена или топла стая, гореща стая и котелно помещение, прикрепено към последната.

Използваната отоплителна система беше хипокауст, подземна отоплителна система, която загрява земята с помощта на горещ въздух, генериран от пещ и разпределен през камера под настилката.

Сегашният Парадор де Туризмо първоначално е бил манастирът Сан Франциско, построен през 1494 г. на мястото на стар дворец на Насридите, който според преданието е принадлежал на мюсюлмански принц.

След превземането на Гранада, католическите монарси отстъпват това пространство, за да основат първия францискански манастир в града, като по този начин изпълняват обещание, дадено на патриарха на Асизи години преди завладяването.

С течение на времето това място се превръща в първото гробище на католическите монарси. Месец и половина преди смъртта си в Медина дел Кампо през 1504 г., кралица Изабела оставя в завещанието си желанието си да бъде погребана в този манастир, облечена във францискански расо. През 1516 г. крал Фердинанд е погребан до него.

И двамата остават погребани там до 1521 г., когато техният внук, император Карл V, нарежда останките им да бъдат пренесени в Кралския параклис на Гранада, където сега почиват редом с Йоана I от Кастилия, Филип Красивия и принц Мигел де Пас.

Днес е възможно да посетите това първо гробище, като влезете в двора на Парадора. Под купол от мукарни са запазени оригиналните надгробни плочи и на двамата монарси.

От юни 1945 г. в тази сграда се помещава Parador de San Francisco, луксозен туристически хотел, собственост и управляван от испанската държава.

Думата „медина“, която на арабски означава „град“, се отнася до най-високата част на хълма Сабика в Алхамбра.

Тази медина е била дом на интензивна ежедневна дейност, тъй като е била районът, където са били концентрирани търговията и населението, които са направили живота възможен за двора на Насридите в палатинския град.

Там са се произвеждали текстил, керамика, хляб, стъкло и дори монети. В допълнение към жилищата за работници, имаше и важни обществени сгради като бани, джамии, сукове, цистерни, пещи, силози и работилници.

За правилното функциониране на този миниатюрен град, Алхамбра е имала собствена система за законодателство, администрация и събиране на данъци.

Днес са останали само няколко останки от тази оригинална медина на Насридите. Преобразяването на района от християнски заселници след завладяването и впоследствие експлозиите с барут, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им, допринесоха за неговото влошаване.

В средата на 20-ти век е предприета археологическа програма за рехабилитация и адаптация на тази област. В резултат на това е била оформена и озеленена пешеходна пътека по стара средновековна улица, която днес се свързва с Хенералифе.

В кралската медина, прикрепена към южната стена, се намират останките от така наречения Дворец на Абенсерахес, кастилизираното име на семейство Бану Сарай, благороднически род от северноафрикански произход, принадлежащ към двора на Насридите.

Останките, които могат да се видят днес, са резултат от разкопки, започнали през 30-те години на миналия век, тъй като преди това мястото е било сериозно повредено, до голяма степен поради експлозии, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им.

Благодарение на тези археологически разкопки е възможно да се потвърди значението на това семейство в двора на Насридите, не само поради размера на двореца, но и поради привилегированото му местоположение: в горната част на медината, точно на главната градска ос на Алхамбра.

Портата на правосъдието, известна на арабски като Баб ал-Шариа, е една от четирите външни порти на палатинския град Алхамбра. Като външен вход, той е изпълнявал важна отбранителна функция, както може да се види от двойно извитата му структура и стръмния склон на терена.

Построяването му, интегрирано в кула, прикрепена към южната стена, се приписва на султан Юсуф I през 1348 г.

Вратата има две заострени подковообразни арки. Между тях има открита площ, известна като бухедера, от която е било възможно да се защити входът, като се хвърлят материали от терасата в случай на нападение.

Освен стратегическата си стойност, тази порта има силно символично значение в ислямския контекст. Два декоративни елемента се открояват особено: ръката и ключът.

Ръката представлява петте стълба на исляма и символизира защита и гостоприемство. Ключът, от своя страна, е символ на вярата. Съвместното им присъствие може да се тълкува като алегория на духовната и земната сила.

Популярната легенда разказва, че ако един ден ръката и ключът се докоснат, това ще означава падането на Алхамбра... и с него края на света, тъй като би означавало загуба на нейния блясък.

Тези ислямски символи контрастират с друго християнско допълнение: готическа скулптура на Девата с младенеца, дело на Руберто Алеман, поставена в ниша над вътрешната арка по заповед на католическите монарси след превземането на Гранада.

Пуерта де лос Карос не съответства на оригинален отвор в стената на Насридите. Открита е между 1526 и 1536 г. с много специфична функционална цел: да осигури достъп на каруци, превозващи материали и колони за строежа на двореца на Чарлз V.

Днес тази врата все още служи за практична цел. Това е пешеходен достъп до комплекса без билети, позволяващ свободен достъп до двореца на Чарлз V и музеите, които се помещават в него.

Освен това, това е единствената порта, отворена за оторизирани превозни средства, включително гости на хотели, разположени в комплекса Алхамбра, таксита, специални служби, медицински персонал и превозни средства за поддръжка.

Палатинският град Алхамбра е бил обграден от обширна стена с четири главни порти за достъп отвън. За да осигурят защитата си, тези порти са имали характерно извито разположение, което е затруднявало напредването на потенциалните нападатели и е улеснявало засадите отвътре.

Портата на седемте етажа, разположена в южната стена, е един от тези входове. По времето на Насридите е бил известен като Биб ал-Гудур или „Puerta de los Pozos“, поради наличието на силози или подземия наблизо, вероятно използвани като затвори.

Сегашното му име произлиза от общоприетото вярване, че под него има седем нива или етажа. Въпреки че са документирани само две, това вярване е подхранвало множество легенди и разкази, като например разказа на Вашингтон Ървинг „Легендата за наследството на мавра“, в който се споменава за съкровище, скрито в тайните изби на кулата.

Според преданието това е последната порта, използвана от Боабдил и неговата свита, когато се отправят към Вега де Гранада на 2 януари 1492 г., за да предадат ключовете на кралството на католическите монарси. По същия начин, именно през тази порта са влезли първите християнски войски без съпротива.

Портата, която виждаме днес, е реконструкция, тъй като оригиналната е била до голяма степен разрушена от експлозията на войските на Наполеон по време на отстъплението им през 1812 г.

Пуерта дел Вино е бил главният вход към Медината на Алхамбра. Построяването му се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век, въпреки че вратите му по-късно са били преустроени от Мохамед V.

Името „Винена порта“ не идва от периода на Насридите, а от християнската епоха, започваща през 1556 г., когато жителите на Алхамбра са имали право да купуват вино без данък на това място.

Тъй като е вътрешна порта, нейното разположение е право и директно, за разлика от външните порти като Портата на правосъдието или Портата на оръжията, които са проектирани с извивка, за да се подобри защитата.

Въпреки че не е изпълнявала основни отбранителни функции, вътре е имало пейки за войниците, отговарящи за контрола на достъпа, както и стая на горния етаж за жилището и местата за почивка на охраната.

Западната фасада, обърната към Алказаба, беше входът. Над горната част на подковообразната арка е символът на ключа, тържествена емблема на посрещането и на династията Насриди.

На източната фасада, която е обърната към двореца на Карл V, особено забележителни са первазите на арката, украсени с плочки, изработени с помощта на техниката на сухо въже, предлагащи красив пример за испано-мюсюлманско декоративно изкуство.

По времето на династията Насриди, на мястото, където сега се намира църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“, се е помещавала джамията Алхама или Голямата джамия на Алхамбра, построена в началото на 14 век от султан Мохамед III.

След превземането на Гранада на 2 януари 1492 г. джамията е осветена за християнско богослужение и там е отслужена първата литургия. По решение на католическите монарси, той е осветен под покровителството на Света Мария и там е установено първото архиепископско седалище.

Към края на XVI век старата джамия е в окаяно състояние, което води до нейното разрушаване и построяването на нов християнски храм, който е завършен през 1618 г.

Почти не са останали следи от ислямската сграда. Най-значимият запазен предмет е бронзова лампа с епиграфски надпис от 1305 г., която понастоящем се намира в Националния археологически музей в Мадрид. Реплика на тази лампа може да се види в музея Алхамбра в двореца на Чарлз V.

Църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“ има семпъл план с един кораб и три странични параклиса от всяка страна. Вътре се откроява основното изображение: Девата от Ангустиас, произведение от 18-ти век на Торкуато Руис дел Перал.

Това изображение, известно още като Дева Мария на Милостта, е единственото, което се носи в процесия в Гранада всяка Велика събота, ако времето позволява. Той прави това на трон с изключителна красота, който имитира в релефно сребро арките на емблематичния Patio de los Leones.

Като любопитство, поетът от Гранада Федерико Гарсия Лорка е бил член на това братство.

Преди сегашния Парадор де Туризмо и на изток се намират останките от средновековната кожарска фабрика или ферма за биволи, съоръжение, посветено на обработката на кожи: тяхното почистване, дъбене и боядисване. Това беше често срещано занимание в целия Ал-Андалус.

Кожарницата в Алхамбра е малка по размер в сравнение с подобни обекти за кожарство в Северна Африка. Трябва обаче да се вземе предвид, че неговата функция е била предназначена изключително за покриване на нуждите на насридския двор.

Имало е осем малки басейна с различни размери, правоъгълни и кръгли, където са се съхранявали варта и багрилата, използвани в процеса на щавене на кожи.

Тази дейност изисквала изобилие от вода, поради което кожарската фабрика се намирала до Акекия Реал, като по този начин се възползвала от постоянния ѝ приток. Съществуването му е и индикация за голямото количество вода, налично в тази част на Алхамбра.

Водната кула е внушителна структура, разположена в югозападния ъгъл на стената на Алхамбра, близо до сегашния главен вход откъм билетната каса. Въпреки че е изпълнявала отбранителни функции, най-важната ѝ мисия е била да защитава входа на Акекия Реал, откъдето идва и името ѝ.

Напоителният канал е достигал до палатинския град, след като е пресичал акведукт, и е ограждал северната страна на кулата, за да снабдява с вода цялата Алхамбра.

Кулата, която виждаме днес, е резултат от цялостна реконструкция. По време на отстъплението на войските на Наполеон през 1812 г., тя претърпява сериозни щети от експлозии на барут и до средата на 20-ти век е сведена почти до солидната си основа.

Тази кула е била от съществено значение, тъй като е позволявала на водата – и следователно на живота – да влиза в палатинския град. Първоначално хълмът Сабика не е имал естествени водоизточници, което е представлявало значително предизвикателство за Насридите.

Поради тази причина султан Мохамед I нарежда мащабен хидротехнически проект: изграждането на така наречения Султански ров. Този напоителен канал улавя вода от река Даро, която се намира на около шест километра разстояние, на по-голяма надморска височина, като се възползва от наклона, за да отвежда водата чрез гравитация.

Инфраструктурата включваше язовирна стена за съхранение, водно колело, задвижвано от животни, и канал, облицован с тухли – акея – който преминава под земята през планини и навлиза в горната част на Хенералифе.

За да преодолеят стръмния склон между Серо дел Сол (Хенералифе) и хълма Сабика (Алхамбра), инженерите построили акведукт, ключов проект за осигуряване на водоснабдяването на целия монументален комплекс.

Алказаба е най-примитивната част от монументалния комплекс, построен върху останките на древна крепост Зириди.

Произходът на Насридската Алказаба датира от 1238 г., когато първият султан и основател на династията Насриди, Мохамед Ибн ал-Алхмар, решава да премести седалището на султаната от Албайсин на отсрещния хълм, Сабика.

Мястото, избрано от Ал-Ахмар, е идеално, тъй като Алказаба, разположена в западния край на хълма и с триъгълна форма, много подобна на носа на кораб, гарантира оптимална защита за това, което ще стане палатинският град Алхамбра, построен под нейна защита.

Алказаба, оборудвана с няколко стени и кули, е построена с ясно отбранително намерение. Всъщност това е бил център за наблюдение, поради местоположението си на двеста метра над град Гранада, като по този начин е гарантирал визуален контрол над цялата околна територия и е представлявал символ на власт.

Вътре се намира военният квартал, а с течение на времето Алказаба се утвърждава като малък, независим микроград за високопоставени войници, отговорни за отбраната и защитата на Алхамбра и нейните султани.

При влизане в цитаделата се озоваваме в нещо, което изглежда като лабиринт, въпреки че в действителност това е процес на архитектурна реставрация с помощта на анастилоза, която е позволила възстановяването на стария военен квартал, който е останал заровен до началото на ХХ век.

Елитната гвардия на султана и останалата част от военния контингент, отговорен за отбраната и сигурността на Алхамбра, са пребивавали в този квартал. Следователно, това е бил малък град в рамките на палатинския град Алхамбра, с всичко необходимо за ежедневието, като жилища, работилници, пекарна с фурна, складове, цистерна, хамам и др. По този начин военното и цивилното население е можело да се държи отделно.

В този квартал, благодарение на тази реставрация, можем да съзерцаваме типичното разположение на мюсюлманската къща: вход с ъглов вход, малък двор като централна ос на къщата, стаи, обграждащи двора, и тоалетна.

Освен това, в началото на ХХ век, под земята е открита тъмница. Лесно се разпознава отвън по модерното вито стълбище, което води до него. В тази тъмница са били държани затворници, които са могли да бъдат използвани за получаване на значителни облаги, независимо дали политически или икономически, или, с други думи, хора с висока разменна стойност.

Този подземен затвор е оформен като обърната фуния и има кръгъл план на етажа. Което направи невъзможно бягството на тези пленници. Всъщност затворниците са били вкарвани вътре с помощта на система от макари или въжета.

Барутната кула е служила като отбранително укрепление от южната страна на Вела кулата и оттам е започвал военният път, който е водил до Червените кули.

От 1957 г. насам именно в тази кула можем да открием някои стихове, гравирани върху камък, чието авторство съответства на мексиканеца Франсиско де Иказа:

„Дай милостиня, жено, няма нищо в живота,
като наказанието да си сляп в Гранада.“

Пространството, заемано от Градината на Адарвес, датира от шестнадесети век, когато е построена артилерийска платформа в процеса на адаптиране на Алказаба за артилерия.

Още през XVII век военната употреба губи своето значение и петият маркиз Мондехар, след като е назначен за пазач на Алхамбра през 1624 г., решава да превърне това пространство в градина, като запълва пространството между външната и вътрешната стена с пръст.

Съществува легенда, която твърди, че именно на това място са били открити скрити порцеланови вази, пълни със злато, вероятно скрити от последните мюсюлмани, обитавали района, и че част от намереното злато е било използвано от маркиза за финансиране на създаването на тази красива градина. Смята се, че може би една от тези вази е една от двадесетте големи златни глинени съда на Насридите, които са запазени в света. Две от тези вази можем да видим в Националния музей на испано-мюсюлманското изкуство, разположен на партера на двореца на Чарлз V.

Един от забележителните елементи на тази градина е наличието на фонтан с форма на литавра в централната част. Този фонтан е бил разположен на различни места, като най-забележителното и впечатляващо е било в Patio de los Leones, където е поставен през 1624 г. над фонтана на лъвовете, което е довело до последвали повреди. Чашата е стояла на това място до 1954 г., когато е била премахната и поставена тук.

При династията Насриди тази кула е била известна като Торе Майор, а от шестнадесети век е наричана и Торе дел Сол, защото слънцето се е отразявало в кулата по обяд, действайки като слънчев часовник. Но сегашното му име произлиза от думата велар, като се има предвид, че благодарение на височината си от двадесет и седем метра, той осигурява гледка от триста и шестдесет градуса, която би позволила да се види всяко движение.

Външният вид на Кулата се е променял с течение на времето. Първоначално е имала бойници на терасата си, които са били загубени поради няколко земетресения. Камбаната е добавена след превземането на Гранада от християните.

Това е било използвано, за да се предупреди населението за всяка възможна опасност, земетресение или пожар. Звукът на тази камбана е бил използван и за регулиране на графиците за напояване във Вега де Гранада.

В момента, според традицията, камбаната бие всеки 2 януари в чест на превземането на Гранада на 2 януари 1492 г.

Разположена в северната стена на Алказаба, Пуерта де лас Армас е била един от главните входове към Алхамбра.

По време на династията Насриди, гражданите прекосявали река Даро през моста Кади и се изкачвали по хълма по пътека, сега скрита от гората Сан Педро, докато стигнали до портата. Вътре в портата те трябваше да оставят оръжията си, преди да влязат в заграждението, откъдето идва и името „Порта на оръжията“.

От терасата на тази кула сега можем да се насладим на една от най-хубавите панорамни гледки към град Гранада.

Точно напред се намира квартал Албайсин, разпознаваем по белите си къщи и лабиринтните си улички. Този квартал е обявен за обект на световното културно наследство от ЮНЕСКО през 1994 г.

Именно в този квартал се намира една от най-известните гледни точки на Гранада: Мирадор де Сан Николас.

Вдясно от Албайсин се намира квартал Сакромонте.

Сакромонте е типичният стар цигански квартал на Гранада и родното място на фламенкото. Този квартал се характеризира и с наличието на жилища на троглодити: пещери.

В подножието на Албайсин и Алхамбра се намира Карера дел Даро, до бреговете на едноименната река.

Кулата на почитта е една от най-старите кули в Алказаба, с височина двадесет и шест метра. Има шест етажа, тераса и подземно подземие.

Поради височината на кулата, от нейната тераса е била установена комуникация със наблюдателните кули на кралството. Тази комуникация се е осъществявала чрез система от огледала през деня или чрез дим от огньове през нощта.

Смята се, че поради издаденото положение на кулата на хълма, това вероятно е било мястото, избрано за показване на знамената и червените знамена на династията Насриди.

Основата на тази кула е била подсилена от християните с така наречената Кубична кула.

След превземането на Гранада, католическите монарси планирали серия от реформи, за да пригодят Алказаба за артилерийски цели. Така, Кубичната кула се издига над кулата Тахона, която благодарение на цилиндричната си форма осигурява по-голяма защита срещу евентуални удари, в сравнение с квадратните кули Насрид.

Хенералифе, разположен на Серо дел Сол, е бил алмунията на султана, или с други думи, разкошна селска къща с овощни градини, където освен земеделие, са се отглеждали животни за двора на Насридите и се е практикувал лов. Смята се, че строителството му е започнало в края на тринадесети век от султан Мохамед II, син на основателя на династията Насриди.

Името Хенералифе произлиза от арабската дума „yannat-al-arif“, която означава градина или овощна градина на архитекта. Това е било много по-голямо пространство в периода на Насридите, с поне четири овощни градини, и се е простирало до място, известно днес като „равнината на яребицата“.

Тази селска къща, която везирът Ибн ал-Яяб наричал Кралски дом на щастието, била дворец: летен дворец на султана. Въпреки близостта си до Алхамбра, мястото е достатъчно уединено, за да му позволи да избяга и да се отпусне от напрежението на дворцовия и правителствения живот, както и да се наслади на по-приятни температури. Поради местоположението си на по-голяма надморска височина от палатинския град Алхамбра, температурата вътре спаднала.

Когато Гранада е превзета, Хенералифе става собственост на католическите монарси, които го поставят под закрилата на алкаид или командир. Филип II в крайна сметка отстъпил вечното кметство и владение на мястото на семейство Гранада Венегас (семейство от покръстени мориски). Държавата си възвърнала това място едва след съдебен спор, продължил близо 100 години и завършил с извънсъдебно споразумение през 1921 г.

Споразумение, чрез което Хенералифе ще стане обект на национално наследство и ще се управлява заедно с Алхамбра чрез Съвета на настоятелите, като по този начин се формира Съветът на настоятелите на Алхамбра и Хенералифе.

Откритият амфитеатър, на който се натъкнахме по пътя си към двореца Хенералифе, е построен през 1952 г. с намерението да бъде домакин, както всяко лято, на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

От 2002 г. насам се провежда и фестивал на фламенкото, посветен на най-известния поет на Гранада: Федерико Гарсия Лорка.

При династията Насриди пътят, който свързвал палатинския град и Хенералифе, започвал от Пуерта дел Арабал, оградена от така наречената Торе де лос Пикос, наречена така, защото бойниците ѝ завършват с тухлени пирамиди.

Това беше криволичещ, наклонен път, защитен от двете страни с високи стени за по-голяма сигурност, и водеше до входа на Патио дел Дескабалгамиенто.

Тези руини или основи са археологически останки от някогашната т. нар. Къща на приятелите. Името и употребата му са достигнали до нас благодарение на „Трактат за земеделието“ на Ибн Луюн от 14 век.

Следователно това е било жилище, предназначено за хора, приятели или роднини, които султанът е уважавал и е смятал за важно да има близо до себе си, но без да нарушава личното им пространство, така че е било изолирано жилище.

Тази алея „Олеандър“ е построена в средата на 19-ти век за посещението на кралица Елизабет II и за да се създаде по-монументален достъп до горната част на двореца.

Олеандърът е друго име, дадено на розовия лавър, който се появява под формата на орнаментален свод по тази разходка. В началото на разходката, отвъд Горните градини, се намира един от най-старите екземпляри на мавританската мирта, която е била почти изгубена и чийто генетичен отпечатък все още се изследва днес.

Това е едно от най-характерните растения на Алхамбра, отличаващо се с къдравите си листа, които са по-големи от тези на обикновената мирта.

Пасео де лас Аделфас се свързва с Пасео де лос Чипресес, който служи като връзка, водеща посетителите към Алхамбра.

Един от най-добре запазените и уникални елементи на Хенералифе е така нареченото Водно стълбище. Смята се, че по време на династията Насриди това стълбище – разделено на четири секции с три междинни платформи – е имало водни канали, които са текли през двата остъклени керамични парапета, захранвани от Кралския канал.

Този водопровод е стигал до малка молитвеница, за която не е останала археологическа информация. На негово място, от 1836 г., има романтична наблюдателна площадка, издигната от управителя на имението по това време.

Изкачването по това стълбище, оградено от лавров свод и ромона на вода, вероятно е създавало идеална среда за стимулиране на сетивата, навлизане в климат, благоприятстващ медитацията, и извършване на измиване преди молитва.

Смята се, че в земите около двореца е имало поне четири големи градини, организирани на различни нива или парати, ограничени от кирпичени стени. Имената на тези овощни градини, които са достигнали до нас, са: Гранде, Колорада, Мерсерия и Фуенте Пеня.

Тези овощни градини продължават, в по-голяма или по-малка степен, от 14-ти век насам, да се обработват, използвайки същите традиционни средновековни техники. Благодарение на това селскостопанско производство, дворът на Насридите е поддържал известна независимост от други външни доставчици на селскостопанска продукция, което му е позволявало да задоволява собствените си хранителни нужди.

Те са били използвани не само за отглеждане на зеленчуци, но и за овощни дървета и пасища за животни. Например, днес се отглеждат артишок, патладжан, боб, смокини, нарове и бадемови дървета.

Днес запазените овощни градини продължават да използват същите техники за селскостопанско производство, използвани през Средновековието, което придава на това пространство голяма антропологична стойност.

До тези градини се стига от Патио де ла Султана по стръмно стълбище от 19-ти век, наречено Лъвското стълбище, заради двете остъклени глинени фигури над портата.

Тези градини могат да се считат за пример за романтична градина. Те са разположени на колони и образуват най-високата част на Хенералифе, с невероятна гледка към целия монументален комплекс.

Присъствието на красиви магнолии се откроява.

Розовите градини датират от 30-те и 50-те години на миналия век, когато държавата придобива Хенералифе през 1921 г.

Тогава възникна необходимостта да се повиши стойността на изоставена зона и стратегически да се свърже с Алхамбра чрез постепенен и плавен преход.

Патио де ла Асекия, наричано още Патио де ла Риа през 19-ти век, днес има правоъгълна структура с два обърнати един към друг павилиона и еркер.

Името на двора идва от Кралския канал, който преминава през този дворец, около който на по-ниско ниво са разположени четири градини в ортогонални партери. От двете страни на напоителния ров са разположени фонтани, които оформят един от най-популярните образи на двореца. Тези фонтани обаче не са оригинални, тъй като нарушават спокойствието и мира, които султанът е търсел по време на моментите си на почивка и медитация.

Този дворец е претърпял множество трансформации, тъй като първоначално този двор е бил затворен за гледките, които откриваме днес през галерията от 18 арки в стил белведер. Единствената част, която би ви позволила да съзерцавате пейзажа, би била централната гледна точка. От тази оригинална гледна точка, седнал на пода и облегнат на перваза на прозореца, човек можеше да съзерцава панорамните гледки към палатинския град Алхамбра.

Като свидетелство за миналото му ще открием насридската декорация в гледната точка, където се откроява наслагването на мазилката на султан Исмаил I върху тази на Мохамед III. Това ясно показва, че всеки султан е имал различни вкусове и нужди и е адаптирал дворците съответно, оставяйки свой собствен отпечатък или следа.

Докато минаваме покрай гледната точка и ако погледнем към интрадоса на арките, ще открием и емблеми на католическите монарси, като например игото и стрелите, както и мотото „Танто Монта“.

Източната страна на двора е нова поради пожар, станал през 1958 г.

Преди да влезем в Patio de la Acequia, намираме Patio de la Guardia. Прост двор с галерии с портик, фонтан в центъра му, който също е украсен с горчиви портокалови дървета. Този двор сигурно е служил като контролна зона и преддверие преди достъп до летните покои на султана.

Това, което се откроява на това място, е, че след изкачване на стръмни стълби, откриваме вход, ограден от преграда, украсена с плочки в нюанси на синьо, зелено и черно на бял фон. Можем да видим и ключа на Насридите, макар и износен от течението на времето.

Докато се изкачваме по стъпалата и преминаваме през този вход, попадаме на завой, пейките на стражата и стръмно, тясно стълбище, което ни води към двореца.

Патио де ла Султана е едно от най-трансформираните пространства. Смята се, че мястото, което сега заема този двор – наричан още Кипарисов двор – е било зоната, предназначена за бившия хамам, баните Хенералифе.

През 16 век тя губи тази си функция и се превръща в градина. С течение на времето е построена северна галерия, заедно с U-образен басейн, фонтан в центъра му и тридесет и осем шумни струи.

Единствените запазени елементи от периода на Насридите са водопадът Асекия Реал, защитен зад ограда, и малък участък от канал, който насочва водата към Патио де ла Асекия.

Името „Кипарисов двор“ се дължи на мъртвото, стогодишно кипарисово дърво, от което днес е останал само стволът му. До нея е поставена керамична плака от Гранада, която ни разказва за легендата за Хинес Перес де Ита от 16-ти век, според която този кипарис е бил свидетел на любовните срещи на любимеца на последния султан, Боабдил, с благороден рицар от Абенсерахе.

Патио дел Дескабалгамиенто, известен още като Патио Поло, е първият двор, с който се сблъскваме при влизане в двореца Хенералифе.

Превозното средство, използвано от султана за достъп до Генералифе, е бил конят и затова той се е нуждаел от място, където да слезе от коня и да настани тези животни. Смята се, че този двор е бил предназначен за тази цел, тъй като е бил мястото за конюшните.

Имаше опорни пейки за качване и слизане от коня, а в страничните участъци имаше две конюшни, които функционираха като конюшни в долната част и сеновали в горната. Поилката с прясна вода за конете също не можеше да липсва.

Заслужава да се отбележи, че над горната част на вратата, водеща към следващия двор, се намира ключа от Алхамбра, символ на династията Насриди, представляващ поздрав и собственост.

Северният портик е най-добре запазен и е бил предназначен за покоите на султана.

Откриваме портик с пет арки, поддържани от колони и алхамии в краищата им. След този портик, за да стигнете до Кралската зала, се минава през тройна арка, в която са написани стихотворения, разказващи за битката при Ла Вега или Сиера Елвира през 1319 г., което ни дава информация за датировката на мястото.

Отстрани на тази тройна арка има и *така*, малки ниши, изкопани в стената, където е била поставяна вода.

Кралската зала, разположена в квадратна кула, украсена с гипсова мазилка, е била мястото, където султанът – въпреки че е бил дворец за отдих – е приемал спешни аудиенции. Според записаните там стихове, тези аудиенции е трябвало да бъдат кратки и директни, за да не се наруши прекомерно почивката на емира.

Дворците Насриди представляват най-емблематичната и поразителна част от монументалния комплекс. Те са построени през 14-ти век, време, което може да се счита за едно от най-великите времена за династията Насриди.

Тези дворци са били зоната, запазена за султана и неговите близки роднини, където се е провеждал семейният живот, но също така и официалният и административен живот на кралството.

Дворците са: Мешуар, Комарес и Лъвският дворец.

Всеки от тези дворци е построен независимо, по различно време и със свои собствени отличителни функции. След превземането на Гранада дворците са обединени и от този момент нататък те стават известни като Кралската къща, а по-късно като Старата кралска къща, когато Чарлз V решава да построи свой собствен дворец.

Мешуарът е най-старата част от дворците на Насридите, но е и пространството, което е претърпяло най-големи трансформации с течение на времето. Името му произлиза от арабската дума *Maswar*, която се отнася до мястото, където се е събирала *Sura* или Министерският съвет на султана, разкривайки по този начин една от функциите му. Това е било и преддверието, където султанът е раздавал правосъдие.

Строежът на Мешуара се приписва на султан Исмаил I (1314–1325) и е бил модифициран от неговия внук Мохамед V. Християните обаче са тези, които най-много са преобразили това пространство, като са го превърнали в параклис.

В периода на Насридите това пространство е било много по-малко и е било организирано около четирите централни колони, където все още може да се види характерният за Насридите кубичен капител, боядисан в кобалтово синьо. Тези колони са били поддържани от фенер, който е осигурявал зенитна светлина, но е бил премахнат през 16 век, за да се създадат горни стаи и странични прозорци.

За да се превърне пространството в параклис, подът е бил понижен и отзад е добавено малко правоъгълно пространство, сега отделено от дървена балюстрада, която показва къде се е намирал горният хор.

Керамичният перваз с декорация във формата на звезди е донесен от другаде. Сред звездите му можете да видите последователно: герба на Насридското кралство, този на кардинал Мендоса, двуглавия орел на австрийците, мотото „Няма победител освен Бог“ и Херкулесовите стълбове от императорския щит.

Над пиедестала, гипсов епиграфски фриз повтаря: „Царството е Божие. Силата е Божия. Славата е Божия.“ Тези надписи заместват християнските еякулации: "Christus regnat. Christus vincit. Christus imperat."

Сегашният вход към Мексуар е отворен в днешно време, като е променено местоположението на един от Херкуловите стълбове с мотото „Plus Ultra“, който е преместен на източната стена. Гипсовата корона над вратата остава на оригиналното си място.

В задната част на стаята врата води към Ораторията, до която първоначално се е стигало през галерията Мачука.

Това пространство е едно от най-повредените в Алхамбра поради експлозията на барутен склад през 1590 г. Реставрирано е през 1917 г.

По време на реставрацията нивото на пода беше понижено, за да се предотвратят инциденти и да се улеснят посещенията. Като свидетел на оригиналното ниво, под прозорците е останала непрекъсната пейка.

Тази впечатляваща фасада, обширно реставрирана между 19-ти и 20-ти век, е построена от Мохамед V в чест на превземането на Алхесирас през 1369 г., което му дава власт над Гибралтарския проток.

В този двор султанът приемал поданици, на които била предоставена специална аудиенция. Беше поставен в централната част на фасадата, върху джамуга между двете врати и под голямата стреха, шедьовър на насридското дърводелство, който го увенчаваше.

Фасадата има голямо алегорично натоварване. В него участниците можеха да прочетат:

„Моята позиция е тази на корона, а портата ми е разклонение: Западът вярва, че в мен е Изтокът.“
Ал-Гани би-Ллах ми е поверил да отворя вратата към победата, която се обявява.
Ами, чакам го да се появи, когато хоризонтът се разкрие сутринта.
Нека Бог направи делото му толкова красиво, колкото са характерът и фигурата му!

Вратата отдясно е служела за достъп до частните помещения и сервизната зона, докато вратата отляво, през извит коридор с пейки за стражата, е осигурявала достъп до двореца Комарес, по-специално до вътрешния двор на Араянес.

Поданиците, получили аудиенция, чакали пред фасадата, отделени от султана от кралската гвардия, в стаята, известна сега като Златната стая.

Името *Златният квартал* произлиза от периода на католическите монарси, когато кесонираният таван на Насридите е пребоядисан със златни мотиви и са включени емблемите на монарсите.

В центъра на двора се намира нисък мраморен фонтан с галони, реплика на фонтана Линдараджа, съхраняван в музея Алхамбра. От едната страна на купчината решетка води към тъмен подземен коридор, използван от пазач.

Една от характеристиките на испано-мюсюлманската къща е достъпът до жилището през извит коридор, който води до открит двор, център на живота и организацията на дома, оборудван с воден елемент и растителност. Същата концепция се среща и в Patio de los Arrayanes, но в по-голям мащаб, с размери 36 метра дължина и 23 метра ширина.

Патио де лос Араянес е центърът на двореца Комарес, където се е осъществявала политическата и дипломатическата дейност на Насридското кралство. Това е правоъгълно вътрешно дворче с впечатляващи размери, чиято централна ос е голям басейн. В него неподвижната вода действа като огледало, което придава дълбочина и вертикалност на пространството, създавайки по този начин дворец върху водата.

В двата края на басейна, дюзи нежно вкарват вода, за да не нарушат огледалния ефект или тишината на мястото.

Отстрани на басейна са разположени две лехи с мирта, които дават името на сегашното място: Patio de los Arrayanes. В миналото е бил известен още като Патио де ла Алберка.

Наличието на вода и растителност не е само отговор на орнаментални или естетически критерии, но и на намерението за създаване на приятни пространства, особено през лятото. Водата освежава околната среда, докато растителността задържа влагата и осигурява аромат.

По по-дългите страни на двора има четири самостоятелни жилища. От северната страна се издига кулата Комарес, в която се помещава Тронната зала или Залата на посланиците.

От южната страна фасадата действа като trompe l'oeil, тъй като сградата, която е съществувала зад нея, е била разрушена, за да свърже двореца на Чарлз V със Стария кралски дом.

Преди да влезем в дворците на Насридите, ако погледнем наляво, ще открием два двора.

Първият е Patio de la Mezquita, кръстен на малката джамия, разположена в един от ъглите му. Въпреки това, от 20-ти век е известно и като Медресето на принцовете, тъй като структурата му е сходна с медресето в Гранада.

По-нататък се намира Патио де Мачука, кръстен на архитекта Педро Мачука, който е отговарял за надзора на строителството на двореца на Чарлз V през 16 век и е живял там.

Този двор е лесно разпознаваем по басейна с лобовидни ръбове в центъра му, както и по сводестите кипариси, които възстановяват архитектурното усещане на пространството по неинвазивен начин.

Лодъчната зала е преддверието на Тронната зала или Залата на посланиците.

Върху стълбовете на арката, която води към тази стая, откриваме ниши, издълбани в мрамор и украсени с цветни плочки. Това е един от най-характерните орнаментални и функционални елементи на дворците на Насридите: *такас*.

*Таките* са малки ниши, изкопани в стените, винаги разположени по двойки и обърнати една към друга. Те са били използвани за държане на кани с прясна вода за пиене или ароматизирана вода за миене на ръце.

Сегашният таван на залата е репродукция на оригинала, изгубен при пожар през 1890 г.

Името на тази стая произлиза от фонетична промяна на арабската дума *baraka*, която означава „благословия“ и която се повтаря многократно по стените на стаята. Това не произлиза, както е общоприето, от формата на обърнатия покрив на лодката.

Именно на това място новите султани са искали благословията на своя бог, преди да бъдат коронясани като такива в тронната зала.

Преди да влезем в Тронната зала, откриваме два странични входа: отдясно, малка молитвеница с михраб; и отляво, вратата за достъп до вътрешността на кулата Комарес.

Залата на посланиците, наричана още Тронната зала или Залата на Комарес, е мястото на султанския трон и следователно центърът на властта на династията Насриди. Може би поради тази причина се намира в рамките на Торе де Комарес, най-голямата кула в монументалния комплекс, висока 45 метра. Етимологията му идва от арабската дума *arsh*, която означава шатра, павилион или трон.

Стаята е оформена като идеален куб, а стените ѝ са покрити с богата декорация чак до тавана. Отстрани има девет еднакви ниши, групирани в групи от по три с прозорци. Тази срещу входа е с по-сложна декорация, тъй като е била мястото, заемано от султана, осветена отзад, което е благоприятствало ефекта на ослепяване и изненада.

В миналото прозорците са били покрити с витражи с геометрични форми, наречени *кумарии*. Те са били загубени поради ударната вълна от барутен склад, който е експлодирал през 1590 г. в Карера дел Даро.

Декоративното богатство на хола е изключително. Започва се отдолу с геометрично оформени плочки, които създават визуален ефект, подобен на този на калейдоскоп. Продължава по стените с лепенки, които приличат на висящи гоблени, украсени с растителни мотиви, цветя, миди, звезди и изобилна епиграфика.

Съвременната писменост е от два вида: курсив, най-разпространеният и лесно разпознаваем; и куфически, културна писменост с праволинейни и ъгловати форми.

Сред всички надписи най-забележителният е този, който се появява под тавана, върху горната ивица на стената: сура 67 от Корана, наречена *Царството* или *на Господството*, която се простира по протежение на четирите стени. Тази сура била рецитирана от новите султани, за да провъзгласят, че властта им идва директно от Бог.

Образът на божествената сила е представен и на тавана, съставен от 8017 различни части, които чрез колела от звезди илюстрират ислямската есхатология: седемте небеса и осмото, рая, Трона на Аллах, представен от централния купол на мукарните.

За да влезете в Християнската кралска къща, трябва да използвате една от вратите, отворени в лявата ниша на Залата на двете сестри.

Карл V, внук на католическите монарси, посещава Алхамбра през юни 1526 г., след като се жени за Изабела Португалска в Севиля. След пристигането си в Гранада, двойката се установява в самата Алхамбра и нарежда построяването на нови помещения, днес известни като Императорските покои.

Тези пространства напълно се разминават с архитектурата и естетиката на Насридите. Въпреки това, тъй като е построен върху градински площи между двореца Комарес и Двореца на лъвовете, е възможно да се види горната част на Кралския хамам или Комарес хамам през някои малки прозорци, разположени отляво на коридора. Няколко метра по-нататък, други отвори позволяват гледка към Залата на леглата и Галерията на музикантите.

Кралските бани са били не само място за хигиена, но и идеално място за развиване на политически и дипломатически отношения по спокоен и приятелски начин, съпроводено от музика, която да оживи събитието. Това пространство е отворено за обществеността само при специални поводи.

През този коридор се влиза в Императорския кабинет, който се откроява със своята ренесансова камина с императорския герб и дървен кесониран таван, проектиран от Педро Мачука, архитект на двореца на Карл V. На кесонирания таван можете да прочетете надписа „PLUS ULTRA“, мото, прието от императора, заедно с инициалите K и Y, съответстващи на Карл V и Изабела Португалска.

След като излезете от залата, отдясно се намират Императорските стаи, които в момента са затворени за обществеността и са достъпни само при специални поводи. Тези стаи са известни още като Стаите на Вашингтон Ървинг, тъй като именно там американският писател-романтик е отсядал по време на престоя си в Гранада. Вероятно именно на това място е написал известната си книга *Разкази за Алхамбра*. Над вратата може да се види паметна плоча.

В непосредствена близост до Patio de la Reja се намира Patio de Lindaraja, украсен с резбовани чемширови живи плетове, кипариси и горчиви портокалови дървета. Този двор дължи името си на гледната площадка Насрид, разположена от южната му страна, която носи същото име.

По време на периода на Насридите градината е имала съвсем различен вид от днешния, тъй като е била пространство, отворено към пейзажа.

С пристигането на Чарлз V градината е оградена, приемайки оформление, подобно на това на манастир, благодарение на галерия с портик. За построяването му са използвани колони от други части на Алхамбра.

В центъра на двора се извисява бароков фонтан, над който в началото на 17 век е поставен басейн от насридски мрамор. Фонтанът, който виждаме днес, е реплика; Оригиналът се съхранява в музея Алхамбра.

Патио де лос Леонес е сърцевината на този дворец. Това е правоъгълен двор, заобиколен от галерия с портик и сто двадесет и четири колони, всички различни една от друга, които свързват различните помещения на двореца. Има известна прилика с християнски манастир.

Това пространство се смята за едно от бижутата на ислямското изкуство, въпреки че нарушава обичайните модели на испано-мюсюлманската архитектура.

Символизмът на двореца се върти около концепцията за градина-рай. Четирите водни канала, които текат от центъра на двора, биха могли да представляват четирите реки на ислямския рай, придавайки на двора кръстообразна форма. Колоните напомнят за палмова гора, като райски оазиси.

В центъра се намира известният Фонтан на лъвовете. Дванадесетте лъва, макар и в подобна позиция – нащрек и с гръб към фонтана – имат различни черти. Те са издълбани от бял мрамор Macael, внимателно подбран, за да се възползва от естествените жилки на камъка и да подчертае неговите отличителни характеристики.

Съществуват различни теории за неговата символика. Някои смятат, че те представляват силата на династията Насриди или султан Мохамед V, дванадесетте знака на зодиака, дванадесетте часа от денонощието или дори хидравличен часовник. Други твърдят, че това е преосмисляне на Бронзовото море на Юдея, поддържано от дванадесет бика, тук заменени от дванадесет лъва.

Централната купа вероятно е била издълбана на място и съдържа поетични надписи, възхваляващи Мохамед V и хидравличната система, която захранва фонтана и регулира потока на вода, за да предотврати преливане.

„На пръв поглед водата и мраморът сякаш се сливат, без да знаем кое от двете се плъзга.“
Не виждаш ли как водата се разлива в купата, но чучурите ѝ веднага я скриват?

Той е влюбен, чиито клепачи преливат от сълзи,
сълзи, които тя крие от страх от доносник.

Не е ли всъщност като бял облак, който излива напоителните си канали върху лъвовете и прилича ли на ръката на халифа, който сутрин щедро обсипва бойните лъвове с благодат?

Фонтанът е претърпял различни трансформации през времето. През 17-ти век е добавен втори басейн, който е премахнат през 20-ти век и преместен в градината на Адарвес на Алказаба.

Християнската адаптация на двореца включва създаването на директен достъп до кулата Комарес чрез двуетажна открита галерия. Тази галерия предлага великолепни гледки към два от най-емблематичните квартали на Гранада: Албайсин и Сакромонте.

От галерията, гледайки надясно, можете да видите и съблекалнята на кралицата, която, подобно на други споменати по-горе зони, може да бъде посетена само по специални поводи или като пространство на месеца.

Гардеробната на кралицата се намира в кулата на Юсуф I, кула, издадена напред спрямо стената. Християнското му име идва от употребата, която му е дала Изабел Португалска, съпруга на Карл V, по време на престоя си в Алхамбра.

Вътре пространството е адаптирано към християнската естетика и помещава ценни ренесансови картини на Юлий Ахил и Александър Майнер, ученици на Рафаело Санцио, известен още като Рафаело от Урбино.

Слизайки от галерията, откриваме Патио де ла Реха. Името му идва от непрекъснатия балкон с ковани железни парапети, монтиран в средата на 17 век. Тези решетки служеха като отворен коридор, който свързваше и защитаваше съседните стаи.

Залата на двете сестри получава сегашното си име от наличието на две двойни плочи от мрамор Макаел, разположени в центъра на стаята.

Тази стая донякъде наподобява Залата на Абенсерахес: тя е разположена по-високо от двора и зад входа има две врати. Лявата врата водеше до тоалетната, а дясната - към горните стаи на къщата.

За разлика от двойната си стая, тази се отваря на север към Sala de los Ajimeces и малката наблюдателна площадка: Mirador de Lindaraja.

По време на династията Насриди, по времето на Мохамед V, тази стая е била известна като *кубба ал-кубра*, тоест главната кубба, най-важната в Двореца на лъвовете. Терминът *кубба* се отнася до квадратен план на пода, покрит с купол.

Куполът е изобразен като осемлъчева звезда, разгъваща се в триизмерна структура, съставена от 5416 мукарни, някои от които все още запазват следи от полихромия. Тези мукарни са разпределени в шестнадесет купола, разположени над шестнадесет прозореца с решетки, които осигуряват променяща се светлина в стаята в зависимост от времето на деня.

Преди да влезем в западната зала, известна още като Залата на Абенсерахес, откриваме дървени врати със забележителни резби, запазени от средновековието.

Името на тази стая е свързано с легенда, според която, поради слух за любовна връзка между рицар от рода Абенсерахе и любимеца на султана или поради предполагаеми заговори на това семейство за сваляне на монарха, султанът, изпълнен с гняв, свикал рицарите от рода Абенсерахе. В резултат на това тридесет и шест от тях загубиха живота си.

Тази история е записана през 16-ти век от писателя Хинес Перес де Ита в романа му за *Гражданските войни в Гранада*, където той разказва, че рицарите са били убити в тази стая.

Поради тази причина някои твърдят, че виждат в петната от ръжда по централния фонтан символична следа от реките от кръв на тези рицари.

Тази легенда е вдъхновила и испанския художник Мариано Фортуни, който я е запечатал в творбата си, озаглавена *Клането на Абенсерахес*.

При влизането през вратата открихме два входа: десният водеше към тоалетната, а левият – към някакви стълби, водещи към горните стаи.

Залата на Абенсерахес е частно и самостоятелно жилище на приземния етаж, структурирано около голяма *куба* (купол на арабски).

Гипсовият купол е богато украсен с мукарни, произхождащи от осемлъчева звезда в сложна триизмерна композиция. Мукарните са архитектурни елементи, базирани на висящи призми с вдлъбнати и изпъкнали форми, напомнящи сталактити.

Когато влезете в стаята, забелязвате спад на температурата. Това е така, защото единствените прозорци са разположени отгоре, което позволява на горещия въздух да излиза. Междувременно водата от централния фонтан охлажда въздуха, което прави помещението, със затворени врати, да функционира като своеобразна пещера с идеална температура за най-горещите летни дни.

Зад Залата на двете сестри, на север, се намира напречен кораб, покрит със свод тип мукарнас. Тази стая се нарича Залата на Аджимечес (прозорците с колони) заради вида прозорци, които сигурно са затваряли отворите, разположени от двете страни на централната арка, водеща към гледната точка Линдараджа.

Смята се, че белите стени на тази стая първоначално са били покрити с копринени тъкани.

Така наречената гледна точка Линдараджа дължи името си на арабския термин *Айн Дар Айса*, който означава „очите на Дома Айса“.

Въпреки малкия си размер, интериорът на наблюдателната площадка е забележително декориран. От една страна, тя се отличава с плочки с поредица от малки, преплетени звезди, което изискваше щателна работа от страна на занаятчиите. От друга страна, ако погледнете нагоре, можете да видите таван с цветно стъкло, вградено в дървена конструкция, наподобяващо капандура.

Този фенер е представителен пример за това как са изглеждали много от загражденията или прозорците с прегради на Палатинската Алхамбра. Когато слънчевата светлина освети стъклото, тя проектира цветни отражения, които осветяват декора, придавайки на пространството уникална и постоянно променяща се атмосфера през целия ден.

По време на периода на Насридите, когато дворът все още е бил отворен, човек е можел да седне на пода на наблюдателната площадка, да опира ръка на перваза на прозореца и да се наслади на невероятна гледка към квартал Албайзин. Тези възгледи са изгубени в началото на 16 век, когато са построени сградите, предназначени за резиденция на император Карл V.

Залата на кралете заема цялата източна страна на Patio de los Leones и въпреки че изглежда е интегрирана в двореца, се смята, че е имала своя собствена функция, вероятно от развлекателен или дворцов характер.

Това пространство се откроява с това, че е запазило един от малкото примери за фигуративна живопис на Насридите.

В трите спални, всяка с размери приблизително петнадесет квадратни метра, има три фалшиви свода, украсени с рисунки върху агнешка кожа. Тези кожи били закрепвани към дървената опора с помощта на малки бамбукови пирони, техника, която предотвратявала ръждясването на материала.

Името на стаята вероятно произлиза от интерпретацията на картината в централната ниша, която изобразява десет фигури, които биха могли да съответстват на първите десет султани на Алхамбра.

В страничните ниши можете да видите рицарски сцени на бой, лов, игри и любов. В тях присъствието на християнски и мюсюлмански фигури, споделящи едно и също пространство, е ясно разграничено от облеклото им.

Произходът на тези картини е бил обект на широки дискусии. Поради линейния им готически стил се смята, че вероятно са изработени от християнски художници, запознати с мюсюлманския свят. Възможно е тези произведения да са резултат от добрите отношения между Мохамед V, основател на този дворец, и християнския крал Педро I от Кастилия.

Стаята на тайните е квадратна стая, покрита със сферичен свод.

Нещо много особено и любопитно се случва в тази стая, което я прави една от любимите атракции за посетителите на Алхамбра, особено за най-малките.

Феноменът е, че ако един човек застане в единия ъгъл на стаята, а друг в противоположния ъгъл – и двамата с лице към стената и възможно най-близо до нея – единият от тях може да говори много тихо, а другият ще чуе съобщението перфектно, сякаш е точно до него.

Именно благодарение на тази акустична „игра“ стаята получава името си: **Стая на тайните**.

Дворецът, известен като Дворецът на лъвовете, е построен по време на второто управление на султан Мохамед V, което започва през 1362 г. и продължава до 1391 г. През този период започва строителството на Двореца на лъвовете, в съседство с Двореца Комарес, построен от баща му, султан Юсуф I.

Този нов дворец е бил наричан още *Дворецът Рияд*, тъй като се смята, че е построен върху старите градини Комарес. Терминът *Рияд* означава „градина“.

Смята се, че първоначалният достъп до двореца е бил през югоизточния ъгъл, от улица „Реал“, и през извит вход. В момента, поради християнските модификации след завоеванието, достъпът до Залата на Мукарните е директен от двореца Комарес.

Залата на Мукарнас носи името си от впечатляващия свод мукарнас, който първоначално я е покривал, но който почти напълно се е срутил в резултат на вибрациите, причинени от експлозията на барутен склад на Карера дел Даро през 1590 г.

Останки от този свод все още могат да се видят от едната страна. От противоположната страна има останки от по-късен християнски свод, в който се появяват буквите „FY“, традиционно свързвани с Фердинанд и Изабела, въпреки че всъщност съответстват на Филип V и Изабела Фарнезе, посетили Алхамбра през 1729 г.

Смята се, че стаята може да е функционирала като вестибюл или чакалня за гости, присъстващи на празненствата, партитата и приемите на султана.

Голямото пространство, известно днес като Jardines del Partal, дължи името си на Palacio del Pórtico, кръстен на галерията си с портик.

Това е най-старият запазен дворец в монументалния комплекс, чието построяване се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век.

Този дворец донякъде прилича на двореца Комарес, въпреки че е по-стар: правоъгълен двор, централен басейн и отражение на портика във водата като огледало. Основната ѝ отличителна черта е наличието на странична кула, известна от 16-ти век като Дамската кула, въпреки че е наричана и Обсерваторията, тъй като Мохамед III е бил голям почитател на астрономията. Кулата има прозорци, обърнати към четирите посоки на света, което позволява зашеметяващи гледки.

Забележителен любопитство е, че този дворец е бил частна собственост до 12 март 1891 г., когато неговият собственик, Артур фон Гвинер, немски банкер и консул, отстъпва сградата и околната земя на испанската държава.

За съжаление, фон Гвинер демонтира дървения покрив на наблюдателната площадка и я премества в Берлин, където сега е изложена в музея в Пергамон като един от акцентите в колекцията му от ислямско изкуство.

В съседство с Парталския дворец, вляво от Дамската кула, се намират няколко къщи на Насридите. Една от тях е наречена „Къщата на картините“ заради откритието в началото на 20-ти век на темперни картини върху мазилка от 14-ти век. Тези изключително ценни картини са рядък пример за фигуративна стенопис на Насридите, изобразяващи придворни, ловни и празнични сцени.

Поради тяхната важност и от съображения за опазване, тези домове не са отворени за обществеността.

Вдясно от Парталския дворец, на крепостната стена, се намира Парталският ораторий, чието построяване се приписва на султан Юсуф I. Достъпът е чрез малко стълбище, тъй като е издигнато от нивото на земята.

Един от стълбовете на исляма е да се молим пет пъти на ден, обърнати към Мека. Ораторият е функционирал като палатински параклис, който е позволявал на обитателите на близкия дворец да изпълняват това религиозно задължение.

Въпреки малкия си размер (около дванадесет квадратни метра), ораториумът разполага с малък вестибюл и молитвена стая. Интериорът му се отличава с богата мазилка с растителни и геометрични мотиви, както и надписи от Корана.

Качвайки се по стълбите, точно пред входната врата, ще откриете михраба на югозападната стена, обърната към Мека. Има многоъгълен план на етажа, вусоарен свод във формата на подкова и е покрит с купол мукарнас.

От особено значение е епиграфският надпис, разположен върху импостите на михрабската арка, който приканва към молитва: „Елате и се молете и не бъдете сред небрежните.“

Към ораторията е прикрепена къщата на Атасио де Бракамонте, която е дадена през 1550 г. на бившия оръженосец на пазителя на Алхамбра, граф Тендила.

На най-високото плато в района на Партал се намират археологическите останки от двореца на Юсуф III. Този дворец е отстъпен през юни 1492 г. от католическите монарси на първия управител на Алхамбра, дон Иниго Лопес де Мендоса, втори граф на Тендила. Поради тази причина е известен още като двореца Тендила.

Причината този дворец да е в руини произлиза от разногласията, възникнали през 18 век между потомците на граф Тендила и Филип V Бурбонски. След смъртта на ерцхерцог Карл II Австрийски без наследници, семейство Тендила подкрепя ерцхерцог Карл Австрийски вместо Филип Бурбонски. След възкачването на Филип V на трона са предприети репресии: през 1718 г. им е отнето кметството на Алхамбра, а по-късно и на двореца, който е демонтиран, а материалите му са продадени.

Някои от тези материали се появяват отново през 20-ти век в частни колекции. Смята се, че така наречената „плочка на Фортуни“, съхранявана във Валенсийския институт „Дон Жуан“ в Мадрид, би могла да произхожда от този дворец.

От 1740 г. нататък мястото на двореца се превръща в зона с отдадени под наем зеленчукови градини.

През 1929 г. тази област е възстановена от испанската държава и е върната на собствеността на Алхамбра. Благодарение на работата на Леополдо Торес Балбас, архитект и реставратор на Алхамбра, това пространство е подобрено чрез създаването на археологическа градина.

Палатинската градска стена първоначално е имала повече от тридесет кули, от които днес са останали само двадесет. Първоначално тези кули са имали строго отбранителна функция, въпреки че с течение на времето някои са възприели и жилищна употреба.

На изхода на дворците Насриди, от района на Партал Алто, калдъръмена пътека води до Хенералифе. Този маршрут следва участъка от стената, където се намират едни от най-емблематичните кули на комплекса, оградени от градинска зона с красиви гледки към Албайсин и овощните градини на Хенералифе.

Една от най-забележителните кули е Кулата на върховете, построена от Мохамед II и по-късно реновирана от други султани. Лесно е разпознаваем по тухлените си пирамидални бойници, от които може да произлиза името му. Други автори обаче смятат, че името идва от конзолите, които стърчат от горните му ъгли и които са държали машикулите - защитни елементи, позволяващи противодействие на атаки отгоре.

Основната функция на кулата е била да защитава Арабалската порта, разположена в основата ѝ, която се е свързвала с Куеста дел Рей Чико, улеснявайки достъпа до квартал Албайсин и стария средновековен път, който е свързвал Алхамбра с Хенералифе.

В християнско време е построен външен бастион с конюшни, за да се засили защитата му, който е затворен от нов вход, известен като Желязната порта.

Въпреки че кулите обикновено се свързват изключително с военна функция, известно е, че Торе де лос Пикос е имала и жилищно предназначение, както се вижда от орнаментите, присъстващи във вътрешността ѝ.

Torre de la Cautiva е получила различни имена с течение на времето, като Torre de la Ladrona или Torre de la Sultana, въпреки че най-популярното най-накрая надделява: Torre de la Cautiva.

Това име не се основава на доказани исторически факти, а по-скоро е плод на романтична легенда, според която Изабел де Солис е била затворена в тази кула. По-късно тя приема исляма под името Зорайда и става любимата султанка на Мулей Хасен. Тази ситуация предизвика напрежение с Айша, бившата султанка и майка на Боабдил, тъй като Зораида – чието име означава „утринна звезда“ – измести позицията ѝ в двора.

Строежът на тази кула се приписва на султан Юсуф I, който е отговорен и за двореца Комарес. Това приписване се подкрепя от надписите в главната зала, дело на везира Ибн ал-Яяб, които възхваляват този султан.

В стиховете, изписани по стените, везирът многократно използва термина калахура, което оттогава се използва за обозначаване на укрепени дворци, какъвто е случаят с тази кула. Освен че служи за отбранителни цели, кулата помещава богато украсен, автентичен дворец вътре.

Що се отнася до орнаментацията, главната зала е с цокъл, облицован с керамични плочки и геометрични фигури в различни цветове. Сред тях се откроява лилавото, чието производство по онова време е било особено трудно и скъпо, така че е било запазено изключително за пространства с голямо значение.

Кулата на инфантите, подобно на Кулата на пленника, дължи името си на легенда.

Това е легендата за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, които са живели в тази кула, история, събрана от Вашингтон Ървинг в неговите известни „Разкази за Алхамбра“.

Строежът на този дворец-кула, или *калахура*, се приписва на султан Мохамед VII, който е управлявал между 1392 и 1408 г. Следователно, това е една от последните кули, построени от династията Насриди.

Това обстоятелство се отразява и във вътрешната украса, която показва признаци на известен упадък в сравнение с предишни периоди на по-голям художествен разкош.

В края на Пасео де лас Торес, в най-източната част на северната стена, се намират останките от цилиндрична кула: Торе дел Кабо де Карера.

Тази кула е била практически разрушена в резултат на експлозиите, извършени през 1812 г. от войските на Наполеон по време на отстъплението им от Алхамбра.

Смята се, че е построена или възстановена по заповед на католическите монарси през 1502 г., както е потвърдено от сега изгубен надпис.

Името му идва от местоположението му в края на улица „Кале Майор“ на Алхамбра, маркирайки границата или „кап де карера“ на въпросния път.

Дворецът на Чарлз V, със своите шестдесет и три метра ширина и седемнадесет метра височина, следва пропорциите на класическата архитектура, поради което е разделен хоризонтално на две нива с ясно разграничена архитектура и декорация.

За украса на фасадите му са използвани три вида камък: сив, компактен варовик от Сиера Елвира, бял мрамор от Макаел и зелен серпентин от Баранко де Сан Хуан.

Външната украса възвеличава образа на император Карл V, подчертавайки неговите добродетели чрез митологични и исторически препратки.

Най-забележителните фасади са тези от южната и западната страна, и двете проектирани като триумфални арки. Главният портал е разположен от западната страна, където главната врата е увенчана с крилати победи. От двете страни има две малки врати, над които са разположени медальони с фигури на войници на кон в бойна стойка.

Симетрично дублирани релефи са разположени върху пиедесталите на колоните. Централните релефи символизират Мира: те показват две жени, седнали върху могила от оръжия, носещи маслинови клонки и поддържащи Херкулесовите стълбове, световната сфера с императорската корона и мотото *PLUS ULTRA*, докато херувими горят бойната артилерия.

Страничните релефи изобразяват военни сцени, като например битката при Павия, където Карл V побеждава Франциск I от Франция.

На върха има балкони, оградени от медальони, изобразяващи два от дванадесетте подвизи на Херкулес: единият убива Немейския лъв, а другият е изправен пред критския бик. Гербът на Испания се появява в централния медальон.

В долната част на двореца се открояват рустикални каменни блокове, предназначени да предадат усещане за солидност. Над тях са разположени бронзови пръстени, държани от животински фигури като лъвове – символи на власт и защита – а в ъглите – двуглави орли, намекващи за имперската власт и хералдическата емблема на императора: двуглавият орел на Чарлз I Испански и V Германски.

Император Карл I от Испанията и V от Свещената Римска империя, внук на католическите монарси и син на Йоана I от Кастилия и Филип Красиви, посещава Гранада през лятото на 1526 г., след като се жени за Изабела от Португалия в Севиля, за да прекара медения си месец.

При пристигането си императорът бил пленен от очарованието на града и Алхамбра и решил да построи нов дворец в палатинския град. Този дворец ще бъде известен като Новата кралска къща, за разлика от дворците на Насридите, които оттогава са известни като Старата кралска къща.

Творбите са поръчани на толедския архитект и художник Педро Мачука, за когото се твърди, че е бил ученик на Микеланджело, което би обяснило задълбочените му познания за класическия Ренесанс.

Мачука проектира монументален дворец в ренесансов стил, с квадратен план и кръг, интегриран във вътрешността му, вдъхновен от паметниците на класическата античност.

Строителството започва през 1527 г. и е финансирано до голяма степен от данъците, които мориските трябва да плащат, за да продължат да живеят в Гранада и да запазят своите обичаи и ритуали.

През 1550 г. Педро Мачука умира, без да е завършил двореца. Синът му Луис продължил проекта, но след смъртта му работата спряла за известно време. Те са възобновени през 1572 г. по време на управлението на Филип II, поверени на Хуан де Ореа по препоръка на Хуан де Ерера, архитект на манастира Ел Ескориал. Въпреки това, поради липсата на ресурси, причинена от войната в Алпухаррас, не е постигнат значителен напредък.

Едва през 20-ти век строителството на двореца е завършено. Първо под ръководството на архитекта-реставратор Леополдо Торес Балбас, а накрая през 1958 г. от Франсиско Прието Морено.

Дворецът на Карл V е замислен като символ на всеобщ мир, отразяващ политическите стремежи на императора. Карл V обаче никога не е виждал лично двореца, който е наредил да бъде построен.

Музеят Алхамбра се намира на партера на двореца на Карл V и е разделен на седем зали, посветени на испано-мюсюлманската култура и изкуство.

В него се помещава най-добрата съществуваща колекция от насридско изкуство, съставена от произведения, открити при разкопки и реставрации, извършени в самата Алхамбра през годините.

Сред изложените произведения са мазилки, колони, дърводелски изделия, керамика от различни стилове – като например известната Ваза на газелите – копие на лампата от Голямата джамия в Алхамбра, както и надгробни плочи, монети и други предмети с голяма историческа стойност.

Тази колекция е идеалното допълнение към посещението на монументалния комплекс, тъй като предоставя по-добро разбиране за ежедневието и културата през периода на Насридите.

Входът в музея е безплатен, въпреки че е важно да се отбележи, че е затворен в понеделник.

Когато Педро Мачука проектира двореца на Чарлз V, той го прави, използвайки геометрични форми със силна ренесансова символика: квадратът, който представя земния свят, вътрешният кръг като символ на божественото и творението, а осмоъгълникът – запазен за параклиса – като съюз между двата свята.

При влизане в двореца се озоваваме във внушителен кръгъл двор с портик, издигнат спрямо екстериора. Този двор е заобиколен от две насложени галерии, и двете с тридесет и две колони. На приземния етаж колоните са от дорийско-тоскански ордер, а на горния етаж - от йонийски.

Колоните са били направени от пудингов камък или бадемов камък от град Ел Туро в Гранада. Този материал е избран, защото е по-икономичен от първоначално планирания в дизайна мрамор.

Долната галерия има пръстеновиден свод, който вероятно е бил предназначен да бъде украсен със стенописи. Горната галерия, от своя страна, има дървен кесониран таван.

Фризът, който обгражда двора, е с *бурокраниос*, изображения на волски черепи, декоративен мотив с корени в Древна Гърция и Рим, където са били използвани във фризове и гробници, свързани с ритуални жертвоприношения.

Двата етажа на двора са свързани с две стълбища: едното от северната страна, построено през 17-ти век, и другото също от северната страна, проектирано през 20-ти век от архитекта-консерватор на Алхамбра, Франсиско Прието Морено.

Въпреки че никога не е бил използван като кралска резиденция, дворецът в момента е дом на два важни музея: Музеят за изящни изкуства на горния етаж, с изключителна колекция от живопис и скулптура от Гранада от 15-ти до 20-ти век, и Музеят Алхамбра на партера, до който се стига през западното входно антре.

В допълнение към музейната си функция, централният двор се гордее с изключителна акустика, което го прави отлично място за концерти и театрални представления, особено по време на Международния музикален и танцов фестивал в Гранада.

На улица „Реал“, на мястото, съседно на сегашната църква „Санта Мария де ла Алхамбра“, се намира банята „Джамия“.

Тази баня е построена по време на управлението на султан Мохамед III и е финансирана от джизие, данък, начисляван на християните за засаждане на земя по границата.

Използването на хамам Къпането е било от съществено значение в ежедневието на един ислямски град и Алхамбра не е била изключение. Поради близостта си до джамията, тази баня е изпълнявала ключова религиозна функция: позволявала е измиване или ритуали за пречистване преди молитва.

Функцията му обаче не е била изключително религиозна. Хамамът е служил и като място за лична хигиена и е бил важно място за социални срещи.

Употребата му се регулираше от графици, като мъжете я използваха сутрин, а жените следобед.

Вдъхновени от римските бани, мюсюлманските бани споделяли разположението на камерите си, въпреки че били по-малки и функционирали с пара, за разлика от римските бани, които били потапящи се вани.

Банята се състоеше от четири основни пространства: стая за почивка или съблекалня, студена или топла стая, гореща стая и котелно помещение, прикрепено към последната.

Използваната отоплителна система беше хипокауст, подземна отоплителна система, която загрява земята с помощта на горещ въздух, генериран от пещ и разпределен през камера под настилката.

Сегашният Парадор де Туризмо първоначално е бил манастирът Сан Франциско, построен през 1494 г. на мястото на стар дворец на Насридите, който според преданието е принадлежал на мюсюлмански принц.

След превземането на Гранада, католическите монарси отстъпват това пространство, за да основат първия францискански манастир в града, като по този начин изпълняват обещание, дадено на патриарха на Асизи години преди завладяването.

С течение на времето това място се превръща в първото гробище на католическите монарси. Месец и половина преди смъртта си в Медина дел Кампо през 1504 г., кралица Изабела оставя в завещанието си желанието си да бъде погребана в този манастир, облечена във францискански расо. През 1516 г. крал Фердинанд е погребан до него.

И двамата остават погребани там до 1521 г., когато техният внук, император Карл V, нарежда останките им да бъдат пренесени в Кралския параклис на Гранада, където сега почиват редом с Йоана I от Кастилия, Филип Красивия и принц Мигел де Пас.

Днес е възможно да посетите това първо гробище, като влезете в двора на Парадора. Под купол от мукарни са запазени оригиналните надгробни плочи и на двамата монарси.

От юни 1945 г. в тази сграда се помещава Parador de San Francisco, луксозен туристически хотел, собственост и управляван от испанската държава.

Думата „медина“, която на арабски означава „град“, се отнася до най-високата част на хълма Сабика в Алхамбра.

Тази медина е била дом на интензивна ежедневна дейност, тъй като е била районът, където са били концентрирани търговията и населението, които са направили живота възможен за двора на Насридите в палатинския град.

Там са се произвеждали текстил, керамика, хляб, стъкло и дори монети. В допълнение към жилищата за работници, имаше и важни обществени сгради като бани, джамии, сукове, цистерни, пещи, силози и работилници.

За правилното функциониране на този миниатюрен град, Алхамбра е имала собствена система за законодателство, администрация и събиране на данъци.

Днес са останали само няколко останки от тази оригинална медина на Насридите. Преобразяването на района от християнски заселници след завладяването и впоследствие експлозиите с барут, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им, допринесоха за неговото влошаване.

В средата на 20-ти век е предприета археологическа програма за рехабилитация и адаптация на тази област. В резултат на това е била оформена и озеленена пешеходна пътека по стара средновековна улица, която днес се свързва с Хенералифе.

В кралската медина, прикрепена към южната стена, се намират останките от така наречения Дворец на Абенсерахес, кастилизираното име на семейство Бану Сарай, благороднически род от северноафрикански произход, принадлежащ към двора на Насридите.

Останките, които могат да се видят днес, са резултат от разкопки, започнали през 30-те години на миналия век, тъй като преди това мястото е било сериозно повредено, до голяма степен поради експлозии, причинени от войските на Наполеон по време на отстъплението им.

Благодарение на тези археологически разкопки е възможно да се потвърди значението на това семейство в двора на Насридите, не само поради размера на двореца, но и поради привилегированото му местоположение: в горната част на медината, точно на главната градска ос на Алхамбра.

Портата на правосъдието, известна на арабски като Баб ал-Шариа, е една от четирите външни порти на палатинския град Алхамбра. Като външен вход, той е изпълнявал важна отбранителна функция, както може да се види от двойно извитата му структура и стръмния склон на терена.

Построяването му, интегрирано в кула, прикрепена към южната стена, се приписва на султан Юсуф I през 1348 г.

Вратата има две заострени подковообразни арки. Между тях има открита площ, известна като бухедера, от която е било възможно да се защити входът, като се хвърлят материали от терасата в случай на нападение.

Освен стратегическата си стойност, тази порта има силно символично значение в ислямския контекст. Два декоративни елемента се открояват особено: ръката и ключът.

Ръката представлява петте стълба на исляма и символизира защита и гостоприемство. Ключът, от своя страна, е символ на вярата. Съвместното им присъствие може да се тълкува като алегория на духовната и земната сила.

Популярната легенда разказва, че ако един ден ръката и ключът се докоснат, това ще означава падането на Алхамбра... и с него края на света, тъй като би означавало загуба на нейния блясък.

Тези ислямски символи контрастират с друго християнско допълнение: готическа скулптура на Девата с младенеца, дело на Руберто Алеман, поставена в ниша над вътрешната арка по заповед на католическите монарси след превземането на Гранада.

Пуерта де лос Карос не съответства на оригинален отвор в стената на Насридите. Открита е между 1526 и 1536 г. с много специфична функционална цел: да осигури достъп на каруци, превозващи материали и колони за строежа на двореца на Чарлз V.

Днес тази врата все още служи за практична цел. Това е пешеходен достъп до комплекса без билети, позволяващ свободен достъп до двореца на Чарлз V и музеите, които се помещават в него.

Освен това, това е единствената порта, отворена за оторизирани превозни средства, включително гости на хотели, разположени в комплекса Алхамбра, таксита, специални служби, медицински персонал и превозни средства за поддръжка.

Палатинският град Алхамбра е бил обграден от обширна стена с четири главни порти за достъп отвън. За да осигурят защитата си, тези порти са имали характерно извито разположение, което е затруднявало напредването на потенциалните нападатели и е улеснявало засадите отвътре.

Портата на седемте етажа, разположена в южната стена, е един от тези входове. По времето на Насридите е бил известен като Биб ал-Гудур или „Puerta de los Pozos“, поради наличието на силози или подземия наблизо, вероятно използвани като затвори.

Сегашното му име произлиза от общоприетото вярване, че под него има седем нива или етажа. Въпреки че са документирани само две, това вярване е подхранвало множество легенди и разкази, като например разказа на Вашингтон Ървинг „Легендата за наследството на мавра“, в който се споменава за съкровище, скрито в тайните изби на кулата.

Според преданието това е последната порта, използвана от Боабдил и неговата свита, когато се отправят към Вега де Гранада на 2 януари 1492 г., за да предадат ключовете на кралството на католическите монарси. По същия начин, именно през тази порта са влезли първите християнски войски без съпротива.

Портата, която виждаме днес, е реконструкция, тъй като оригиналната е била до голяма степен разрушена от експлозията на войските на Наполеон по време на отстъплението им през 1812 г.

Пуерта дел Вино е бил главният вход към Медината на Алхамбра. Построяването му се приписва на султан Мохамед III в началото на 14 век, въпреки че вратите му по-късно са били преустроени от Мохамед V.

Името „Винена порта“ не идва от периода на Насридите, а от християнската епоха, започваща през 1556 г., когато жителите на Алхамбра са имали право да купуват вино без данък на това място.

Тъй като е вътрешна порта, нейното разположение е право и директно, за разлика от външните порти като Портата на правосъдието или Портата на оръжията, които са проектирани с извивка, за да се подобри защитата.

Въпреки че не е изпълнявала основни отбранителни функции, вътре е имало пейки за войниците, отговарящи за контрола на достъпа, както и стая на горния етаж за жилището и местата за почивка на охраната.

Западната фасада, обърната към Алказаба, беше входът. Над горната част на подковообразната арка е символът на ключа, тържествена емблема на посрещането и на династията Насриди.

На източната фасада, която е обърната към двореца на Карл V, особено забележителни са первазите на арката, украсени с плочки, изработени с помощта на техниката на сухо въже, предлагащи красив пример за испано-мюсюлманско декоративно изкуство.

По времето на династията Насриди, на мястото, където сега се намира църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“, се е помещавала джамията Алхама или Голямата джамия на Алхамбра, построена в началото на 14 век от султан Мохамед III.

След превземането на Гранада на 2 януари 1492 г. джамията е осветена за християнско богослужение и там е отслужена първата литургия. По решение на католическите монарси, той е осветен под покровителството на Света Мария и там е установено първото архиепископско седалище.

Към края на XVI век старата джамия е в окаяно състояние, което води до нейното разрушаване и построяването на нов християнски храм, който е завършен през 1618 г.

Почти не са останали следи от ислямската сграда. Най-значимият запазен предмет е бронзова лампа с епиграфски надпис от 1305 г., която понастоящем се намира в Националния археологически музей в Мадрид. Реплика на тази лампа може да се види в музея Алхамбра в двореца на Чарлз V.

Църквата „Санта Мария де ла Алхамбра“ има семпъл план с един кораб и три странични параклиса от всяка страна. Вътре се откроява основното изображение: Девата от Ангустиас, произведение от 18-ти век на Торкуато Руис дел Перал.

Това изображение, известно още като Дева Мария на Милостта, е единственото, което се носи в процесия в Гранада всяка Велика събота, ако времето позволява. Той прави това на трон с изключителна красота, който имитира в релефно сребро арките на емблематичния Patio de los Leones.

Като любопитство, поетът от Гранада Федерико Гарсия Лорка е бил член на това братство.

Преди сегашния Парадор де Туризмо и на изток се намират останките от средновековната кожарска фабрика или ферма за биволи, съоръжение, посветено на обработката на кожи: тяхното почистване, дъбене и боядисване. Това беше често срещано занимание в целия Ал-Андалус.

Кожарницата в Алхамбра е малка по размер в сравнение с подобни обекти за кожарство в Северна Африка. Трябва обаче да се вземе предвид, че неговата функция е била предназначена изключително за покриване на нуждите на насридския двор.

Имало е осем малки басейна с различни размери, правоъгълни и кръгли, където са се съхранявали варта и багрилата, използвани в процеса на щавене на кожи.

Тази дейност изисквала изобилие от вода, поради което кожарската фабрика се намирала до Акекия Реал, като по този начин се възползвала от постоянния ѝ приток. Съществуването му е и индикация за голямото количество вода, налично в тази част на Алхамбра.

Водната кула е внушителна структура, разположена в югозападния ъгъл на стената на Алхамбра, близо до сегашния главен вход откъм билетната каса. Въпреки че е изпълнявала отбранителни функции, най-важната ѝ мисия е била да защитава входа на Акекия Реал, откъдето идва и името ѝ.

Напоителният канал е достигал до палатинския град, след като е пресичал акведукт, и е ограждал северната страна на кулата, за да снабдява с вода цялата Алхамбра.

Кулата, която виждаме днес, е резултат от цялостна реконструкция. По време на отстъплението на войските на Наполеон през 1812 г., тя претърпява сериозни щети от експлозии на барут и до средата на 20-ти век е сведена почти до солидната си основа.

Тази кула е била от съществено значение, тъй като е позволявала на водата – и следователно на живота – да влиза в палатинския град. Първоначално хълмът Сабика не е имал естествени водоизточници, което е представлявало значително предизвикателство за Насридите.

Поради тази причина султан Мохамед I нарежда мащабен хидротехнически проект: изграждането на така наречения Султански ров. Този напоителен канал улавя вода от река Даро, която се намира на около шест километра разстояние, на по-голяма надморска височина, като се възползва от наклона, за да отвежда водата чрез гравитация.

Инфраструктурата включваше язовирна стена за съхранение, водно колело, задвижвано от животни, и канал, облицован с тухли – акея – който преминава под земята през планини и навлиза в горната част на Хенералифе.

За да преодолеят стръмния склон между Серо дел Сол (Хенералифе) и хълма Сабика (Алхамбра), инженерите построили акведукт, ключов проект за осигуряване на водоснабдяването на целия монументален комплекс.